Стомахът ми се сви. Минал беше повече от ден, откакто ядох за последно, и бях разчитал, че тази мизерна дажба ще ме засити поне малко. Когато дойде моят ред, стиснах здраво канчето с две ръце. Дежурният затворник сипа два черпака, като опръска китките ми, и аз не губих време, а веднага ги облизах.
— Минавай! — Лейтенантът в предната част на опашката ме ритна в задника и надзирателите отново се разсмяха. — Бегом!
Още малко бульон се разля от канчето и опари палеца ми. Забелязах, че сержантът в края на редицата от надзиратели прави напъни и размахва ръце, за да загрее. Закуцуках към него, целият стегнат, обгърнал нежно с длани канчето, за да опазя храната си, но с всяка следваща стъпка се замайвах все повече. Сержантът излезе на пътя ми с ръце на кръста.
Смъкнах рамене и се приготвих за удара, но миг преди това Аллах ми даде напътствие. Приближих се до сержанта и в последния момент отстъпих назад, при което той залитна напред, но не успя да ме хване, защото се измъкнах с танцова стъпка като Джийн Кели, когато се изплъзва на полицая в „Аз пея под дъжда“. Дори надзирателите се разсмяха, когато сержантът се подпря на стената, за да не се пльосне на земята.
Най-сетне стигнах до входа за килиите. Там също ме чакаха мъже, подредени в две редици. Този път бяха престъпници, baltagiyas, които вече се бяха нахранили и чакаха да нападнат преминаващите, особено членовете на Мюсюлмански братя, които дълбоко презираха. Опитах се да мина бързо покрай тях и вдигнах канчето високо, за да не го бутнат размаханите им ръце. Мустафа излезе напред в края на редицата, готов да ми отмъсти за неуспеха да ме победи на тепиха за борба. Застана пред мен непоклатим като тухлена стена. Аз куцуках към него и очите ми запариха, когато видях, че един така наречен брат участва в този организиран садизъм. Може би директорът на затвора вече беше пуснал слух, че им сътруднича. Но тогава видях, че Мустафа стяга мускули и заема поза като на конкурса „Мистър Вселена“. Осъзнах, че истината е далеч по-простичка: Големия Мо поначало не ме харесваше, а в затвора Мюсюлманските братя не бяха задължени да се държат като братя.
Забавих ход, когато го видях да вдига юмруци, готов да ме бие, докато падна окървавен на земята. Тогава обаче друг затворник препречи пътя на Мустафа и го изтика обратно в редицата с метлата си.
— Внимавай — провикна се Реймънд. — В канчето има гореща супа.
Преминах бързо с почти всичкия хладък бульон в канчето си. Прибрах се в килията, изпреварих надзирателите и сам затворих вратата и изпих супата, като че ли беше част от петстепенното меню, което веднъж лично бях поднесъл на самия крал Фарук в трапезарията на „Мена Хаус“. Наслаждавах се на всяка глътка като на хайвер и облизах канчето, сякаш пиех сладък сок от нар. Накрая оставих с издрънчаване паницата на пода и мълчаливо благодарих на Бог, Джийн Кели и неведомото поведение на хората.
23 май 2015 г.
До: GrandpaAli71@aol.com
От: Nosleeptiljihad@protonmail.com
Дядо,
Знам, че се заканих повече да не ти пиша. Но се наложи отново да включим сървъра, за да продължим да набираме съмишленици чрез видеоиграта (която, трябва да призная, все още е много примитивен прототип със скапана графика) и да съобщим новите си условия на американците.
Един от новите ни „гости“ имаше снимка на телефона, която ми напомни за теб. Исках да проверя как си. Как минаха допълнителните прегледи? Как си със здравето?
Ще драснеш някой ред, нали? Рискувам много, като ти пиша пак. Враговете ни се движат към нас, а над главите ни прелитат американски дронове. Командирите заплашиха да накажат строго всеки, когото хванат да използва електронна поща без съответните разрешения. Един от другарите ми вече понесе бой с камшици. Пред всички. Но за някои неща си струва да рискуваш.
Твой,
Абу Сурор
П.П. Шайма се опита да избяга сама и да се върне при семейството си. Нещата не свършиха никак добре.
23
Рано на следващата сутрин се събудих от плисната в лицето ми леденостудена вода и гласът на Ум Кулсум, звучащ от радио някъде надолу по коридора. Тя пееше новата си ода за смелостта на Насър, водача на народа ни. Двама от надзирателите, които ме бяха пребили предишния ден, отново бяха в килията ми, стояха надвесени над мен и се смееха, заобиколени от рояк мухи.
— Стани и се размърдай, свиня долна — каза сержантът с татуираната синя птица и ме изрита. — Днес вместо на закуска ще отидеш на свиждане.
Отново оковаха китките и глезените ми. Забелязах обаче, че ме биеха по-вяло по гърба и раменете с палките си, докато се тътрех, олюлявайки се покрай другите килии, сякаш губеха желание да причиняват болка, след като свикнехме с нея. Оставиха ме в кабинета на директора в сградата, разположена най-близо до портала, където заварих баща си, облечен с бяла жилетка, зелени панталони и обувки за голф.