— Господи! — Спрях на прага. — Какво правиш тук?
— Не знам. — Прегърби рамене той. — Звъня по телефоните и пиша писма от дни в опит да те намеря. А тази сутрин агенти от службите за сигурност дойдоха на игрището и ми наредиха да тръгна с тях. Тъкмо преди началото на работното време. Клиентите ми сигурно се чудят къде съм.
Бутнаха ме в стаята и затвориха вратата след мен. Видях, че директорът имаше снимки на Насър и генерал Амер в кабинета си, както и знаме на славната ни нова република, снимки на затвора от времето, когато е бил британска база, и многобройни военни отличия. Някои от които при по-внимателно вглеждане се виждаше, че няма как да са на директора. Те бяха от други подразделения на армията и вероятно бяха конфискувани от затворници при приемането им в затвора.
— Какво става, Али? — попита баща ми. — Казват, че си бил замесен в нещо ужасно на снимачната площадка. Но аз им казах, че не е възможно. Та ти си толкова добро момче...
— Татко, трябва много да внимаваме какво говорим. — Погледнах към вратата. — Отвън ни подслушват.
— Но те си мислят, че си от онези ненормални Мюсюлмански братя. Казах им, че са те объркали с Шериф. Ти обичаш Джон Уейн и Шукри Сархан...
— Моля те, не казвай нищо повече. Трябва ми адвокат.
Седнах на стола до празна клетка за птици и шахматна дъска. Почти не бях виждал Шериф и професор Фарид, откакто пристигнах в затвора, и едва-едва навързвах какво се случва навън. Арестите вече не се изчерпваха със заподозрени за събитията в Александрия. Доколкото бях чул, задържаха всеки заподозрян за тероризъм, антидържавна дейност или заплаха за сигурността. Не само Мюсюлмански братя, а всички, за които се съмняваха в зловредно влияние. При извънредните мерки затворите се пръскаха по шевовете от така наречените размирни елементи. Тайни агенти на Братството; комунисти и техните привърженици; предполагаеми израелски шпиони, както и джебчии, хулигани, наркомани и да, боя се, че и сутеньори като баща ми — твоя прадядо.
И сега, след като бяхме арестувани, властите си търсеха претекст да ни оставят зад решетките. Очевидно информаторът им или беше престанал да сътрудничи, или не им даваше достатъчно информация да ни задържат всички едновременно.
— Опитвам се да ти наема адвокат, abnee. — Баща ми направи болезнена физиономия, когато се пресегна и докосна кръста си. — Но е трудно. Най-добрите адвокати взимат твърде скъпо, а повечето не искат да поемат подобен случай, защото се страхуват от гнева на Насър.
— Разбира се. – Опитах се да се усмихна, въпреки че в този момент езикът ми попадна върху зъб, разклатен при побоя в килията. — Не бива да гневим El Rayyis.
— Обаче няма да се предам. — Татко ме потупа по коляното. — Утре на игрището ще дойде група от четирима играчи, сред които двама адвокати от американското консулство. Ще ги помоля за помощ.
— Аз ще се оправя. — Опитах се да покажа бодър дух.
— Мислех да потърся помощ от екипа на филма, но по-голямата част от него вече е напуснала страната.
— Наистина ли? — Откакто ме арестуваха, бях загубил представа за времето.
— Да, на господин Демил му прилошало на снимачната площадка. Говори се, че може да е получил хранително натравяне. Или е било от водата. Знаеш колко зле действа на храносмилането на някои туристи.
— Да... — Стараех се да запазя неутрално изражение. — Знаеш ли нещо за състоянието му?
— Не. Странна работа. През онази вечер хората от екипа бяха много мълчаливи в бара на „Мена Хаус“. Един от тях каза, че закарали специален доктор, американец, в апартамента, където е отседнал режисьорът, но тогава господин Хестън му каза да замълчи и си тръгна. Изглеждаше много разстроен.
— Сигурно се е притеснил, че инцидентът може да осуети снимките на филма — промърморих горчиво. — Това е ролята на живота му.
— Сигурен съм, че просто е бил загрижен за господин Демил — възрази баща ми. — Не разбирам какво може да се е случило толкова внезапно.
Не казах нищо, защото не бях доверил подозренията за братовчед ми и професора на никого. Като в някой от гангстерските филми с господин Кагни, знаех, че единствено това, че си мълча, спира Мюсюлмански братя да ме убият или да наранят баща ми.
— Актьорите и екипът си събраха багажа и заминаха на следващия ден, преди да успея да говоря с някого от тях — продължи татко. — Но ще пиша до американското посолство, за да им напомня колко добре си се справил като шофьор на най-важни особи...