В очите му блестеше наивната вяра, която от край време имаше, че чужденците ценят работата му. Само че този път това само ме обезсърчи и разстрои още повече, докато се опитвах да разбера какво се случва около мен.
— Татко, искам да те попитам нещо, което не ми дава мира — казах шепнешком. — Моля те да отговориш тихо.
— Какво искаш да знаеш?
— Да си говорил с някого за мен или Шериф?
— Властите ли имаш предвид? — повиши той глас въпреки предупреждението ми. — Та защо да правя подобно нещо, habibi? Ти си моя плът и кръв.
— Знам. Но ти ме видя да говоря с англичанина в клуб „Пирамидите“. А аз те видях теб. С онези жени.
Той помръдна устни, сякаш трябваше да разтълкува внимателно думите ми, за да ги разбере.
— Нима си мислиш, че бих доносничил за собствения си син?
— Англичанинът, с когото говорех, бил арестуван още на другия ден. Някой, който е бил в клуба онази вечер, трябва да е известил властите.
— И мислиш, че съм бил аз, така ли?
Веднага се засрамих от себе си, но не можех да се отърся от подозрението.
— Бил е някой, който ме е видял онази вечер, или е знаел, че съм бил в клуба. Сигурен съм.
— Сърцето ми се къса, Али, че ме смяташ за способен да ти причиня подобно нещо.
Болката в гласа му проби параноята, обгърнала ме като рояк винарки. В ъгълчетата на очите ми напираха сълзи. На този свят има много хора, които са невероятно добри в преструвките и заблудите, Алекс. Прадядо ти не беше от тях.
— Няма значение — поклатих глава. — Знам, че не си бил ти. Просто обстоятелствата са трудни. Тук, вътре, не сме в много добро състояние на духа.
— Навярно, ако бях по-важен човек, можех да променя обстоятелствата...
— Татко, няма време за това — прекъснах го. — Искам да те помоля нещо.
— Какво, сине? Знаеш, че бих направил всичко за теб.
— Трябва да започнеш да искаш от клиентите си с петнайсет процента по-високи бакшиши.
— Но как? — Загорялото му от слънцето лице посърна. — Защо?
— Защото искам с допълнителните пари да купиш истинско шотландско уиски и да го донесеш на директора на затвора. Тогава той ще се държи по-благосклонно с мен.
— Добре — кимна той. — Какво друго?
— Отиди да вземеш порнографията, която бащата на Шериф държеше в магазинчето си, и я раздай на надзирателите. Не се прави, че не знаеш за какво говоря.
Баща ми наведе глава.
— Няма.
— Искам да направиш и още нещо.
— Какво?
— Разкажи ми някой виц. Добре ще ми дойде да се посмея малко.
— Не, habibi. Твърде разтревожен съм, за да разказвам вицове. Откакто ми казаха, че са те арестували, не съм заспивал дори за час.
— Щом можеш да дадеш на директора алкохол, а на надзирателите еротични снимки, значи можеш да ми дадеш някоя смешка, която да разказвам из затвора.
Татко хвърли обезпокоен поглед към вратата.
— Не знам дали надзирателите ще го сметнат за смешно.
— Остави ги надзирателите — успокоих го аз. — Ако искаха да те арестуват, вече щяха да са го направили.
Той разтри лице с облечените си в кожени ръкавици за голф ръце.
— Струва ми се, че този виц няма да хареса и на братовчед ти и приятелите му от Мюсюлмански братя. Дори на мен не ми хареса, когато го чух за пръв път...
— Тогава задължително трябва да ми го разкажеш — настоях аз.
Щом мъчителите ми щяха да получат алкохол и порнография, аз също трябваше да получа нещо, за да запазя достойнството си.
— Добре, чух този виц малко преди да те арестуват — каза татко, неспособен да устои на естествения порив за драматично представление. — Та, Насър забелязал, че любимата му писалка е изчезнала.
— Започва чудесно.
— Съобщава за това на тайната полиция.
Чухме кашлица и погледнахме към вратата; надзирателите отвън очевидно подслушваха.
— Продължавай — подканих го аз.
— Сигурен ли си, Али?
— Да, татко, ти си превъзходен разказвач на вицове, а аз съм слушащата в захлас публика. Нищо не може да промени това.
— Добре. — Той изправи рамене. — Тайната полиция арестувала всички врагове на славния ни лидер и започнала да ги измъчва, за да изтръгне от тях самопризнания. После ги хвърлили в черна дупка без вода и храна за трийсет дни... — Поколеба се, сякаш спираше по средата на замахване със стик. — Али, казах ти, че този виц не ми се нрави.
Изгледах кръвнишки вратата, като си мислех как надзирателите се смееха, докато ме биеха.
Тези хора, тези така наречени органи на реда, си въобразяваха, че са ме прекършили с коланите и палките си. Да, готов бях да се принизя до раздаване на подкупи, за да си спечеля по-добро отношение. Но Бог ми е свидетел, нямаше да им позволя да ми попречат да чуя виц, разказан от баща ми.