— Моля те, тате. — Усмихнах се насила. — Имам нужда да чуя смешката.
— Добре. — Той се приготви, като че ли се канеше да запрати топката надалеч. — Тогава принудили най-добрите занаятчии в Египет да разгледат снимката, да намерят калъпите за отливане и да изработят съвършено копие на изчезналата писалка.
— Продължавай — казах аз, докато се смеех като полудял. — Какво станало после?
— Когато занесли писалката на Върховния лидер, той рекъл: „Няма значение. Сетих се, че писалката е в другия ми джоб“.
Отметнах глава назад и се смях, докато от очите ми рукнаха сълзи, но тогава надзирателите нахлуха в стаята и ме извлякоха навън. Ако не видех повече баща си, исках той да ме запомни по този начин.
— Не губи вяра, тате — провикнах се. — Ще се видим на турнира от сериите „Мастърс“ в Джорджия, когато всичко това приключи.
24 май 2015 г.
До: Nosleeptiljihad@protonmail.com
От: GrandpaAli71@aol.com
Скъпи Абу Сурор,
Благодаря, че се поинтересува как съм със здравето. Добре съм, слава богу, въпреки че искат да ми направят още изследвания и да променят диетата ми. На мен лично ми се струва, че просто искат да продължат да цедят здравната ми застраховка.
Много повече ме тревожат имейлите, които ми изпращаш напоследък. Всички тези приказки за дронове, публични бичувания и снимките, които си намерил в телефона на „госта“, ме безпокоят. А не мога да мигна при мисълта, че командирите може да те накажат, защото ми пишеш. Вече съм много уморен.
Какво стана с Шайма? И какви са тези условия, които поставяте на американците?
Просто се прибери у дома. Умолявам те. Заради Бог и семейството ти.
Не знам още колко дълго ще мога да се държа.
С обич,
Дядо
24
Няколко дни след посещението на баща ми ме заведоха без никакви обяснения в кабинета на директора. Надзирателите ме оковаха по-стегнато от обикновено и не ме поглеждаха, докато ме водеха по коридора. Опитът ми да ги подкупя очевидно беше оказал обратен ефект. Но когато вратата се отвори, под бавно въртящия се вентилатор седеше Мона. Беше облечена много порядъчно с дълга бяла памучна рокля, която покриваше ръцете и краката ѝ, с ниски обувки и черен шал на главата. Но кръвта ми запулсира в същите части на тялото, както когато я видях по бански на брега на Червено море.
— Какво правиш тук? — Спрях рязко на прага и почти не забелязах, че надзирателите свалят оковите ми.
— Вчера са довели баща ми тук — отговори тя, когато надзирателите ме натикаха в стаята и се оттеглиха. — Арестуваха го, макар да обещаха да не го правят, и го обвиниха, че е участвал в заговора за свалянето на Насър от власт.
„Как им е минало през ум, че баща ти ще остави чашата си с коктейл за достатъчно дълго време, че да се включи в заговор?“ Погледнах през рамо, когато вратата се хлопна зад мен.
— Нима са толкова отчаяни?
— Сигурно, щом се отмятат от обещанията си.
Баща ѝ беше дисидент колкото една френска булонка. Той беше плейбой без портфейл, гуляйджия и може би дори мошеник, защото трупаше огромни сметки и винаги успяваше да е далеч от масата, когато дойдеше време за плащане. Той не беше никакъв революционер, нито дори контрареволюционер. Вярно, искаше да продължава да яде сладкиши в „Жак Гропи“, да пие коктейли в „Амфитрион“ и да носи вносни ризи, ушити от най-добрите шивачи на улица „Ришельо“, без да плаща мито за тях. Само че нямаше никакво намерение да си разлее питието или да си омачка яката, за да се сдобие с всичко това.
— Да — каза Мона. — Пълна лудост. Вече арестуват кого ли не за какво ли не. Дори Реймънд е затворен тук.
— Знам, видях го. — Разтрих охлузените си китки. — Него ли си дошла да видиш всъщност?
— Не. — Мона понечи да свали шала от главата си, но се спря. — След като се видях с татко, ми казаха, че мога да видя само още един затворник. Затова помолих да се видя с теб.
— Наистина ли? — Отидох до един стол и седнах сковано.
Надявах се, че тя няма да забележи колко силно куцам, нито скъсаните ми сандали и мръсните ми крака. Или да надуши колко рядко ми позволяват да се измия.
— Реймънд не се нуждае от помощта ми. — Тя погледна часовника си „Картие“, който беше в пълен контраст с облеклото ѝ. — От американското посолство вече са се заели с неговия случай и...
Забелязах сълзи в ъгълчетата на очите ѝ и дръзнах да се обнадеждя. Там, където има вода, може да възникне живот. Но може пък да се беше насълзила заради излъчващата се от мен воня. Извади кърпичка от чантата си.
— Какво има? — попитах я. — Знаеш, че можеш да бъдеш напълно откровена с мен.
— Много по-малко вероятно е да го осъдят на смърт за разлика от теб. — Тя издуха деликатно носа си.