— О! — почесах ухапано от бълха място на врата си. — Разбирам.
Мона сведе очи, сякаш сгъването на носната кърпичка на все по-малки квадрати изискваше цялото ѝ внимание и беше по-важно от това, което току-що ми беше казала.
Смелостта ми започна да се топи. Честно казано, това не беше изненадващо. Но досега тази мисъл беше просто абстрактна като сенки на стената. Когато чух думите от устата на Мона, заплахата изведнъж стана напълно реална като примката на въже, висящо над главата ми.
— Вече знаеше това, нали? — попита тя.
— Ами... — Имах чувството, че устата ми е пълна с катран. — Надявах се, че ще бъдат по-милостиви, защото се опитах да ги предупредя...
— И аз се надявах на това. Опитах се да им обясня, че е станало голямо недоразумение. Ти не мразиш американците, дори ги обичаш...
— Възхищавах се на някои от тях — заявих, засрамен от раболепното си поведение в миналото.
— О, я стига! Възторгваше се от господин Демил като ученик.
— Не може да съм бил толкова прозрачен. — Вдигнах глава. — Нали?
— Не е ли по-добре да кажеш, че си бил? — Гласът на Мона омекна. — Опитах се да говоря с него и с Хенри, преди да напуснат Египет, но ужасно бързаха.
— Да, чух.
Мона хвърли уплашен поглед към вратата.
— Знаеш ли, че се носи слух, че е бил отровен?
— Наистина ли?
— Военната полиция иска да потули целия инцидент, за да не се обезпокоят чуждестранните инвеститори. Но чух, че са намерили счукани костилки от череши в чашата му с чай. — Мона се приведе към мен и усетих дъха ѝ върху лицето си. — Казват, че в една костилка има съвсем мъничко цианид. Но ако погълнеш много костилки наведнъж, може да предизвикат инфаркт.
— О, Аллах...
Вече започвах да навързвам събитията. Плодовете в онзи пакет, докато се криехме, костилката, която братовчед ми изплю в дланта си, професорът, хванал се на работа в кухненската палатка. Въпреки цялата тайна операция по набавяне и залагане на експлозивите, в крайна сметка всичко се свеждаше до шепа счукани костилки в чаша с чай в точния момент. А моето трескаво тичане да предупредя за опасността, беше използвано удобно за отклоняване на вниманието.
— Голям глупак съм — казах сухо.
— Не е вярно. Ти нямаш никаква вина.
— Тогава кой е виновен? — Хванах се за главата. — О, Господи! Защо не забелязах какво всъщност се случва около мен? Въобразявах си, че съм толкова внимателен и находчив...
— Не си виновен ти — повиши глас Мона. — Аз съм виновна.
Нежните ѝ кафяви очи се спряха блеснали върху лицето ми, но след миг се извърнаха настрани.
— Мона, как би могла да имаш каквато и да било вина?
— Защото аз ги информирах.
Обърнах ухо към нея, защото реших, че не съм чул правилно.
— Кого си информирала?
— Знаеш...
Тя заби нос в краката си, които бяха обути с червени кадифени пантофчици на избелели златисти геометрични фигурки.
— Мона, нищо не разбирам.
— Слушай какво ти казвам. — Тя наведе глава и заговори бързо шепнешком, сякаш се молеше насаме. — Съобщавах на хора от правителството какво според мен сте намислили.
— Не е възможно! — Поклатих брадичка в отказ да приема доказателствата, които ушите ми чуваха. — Нали?
Забулената ѝ глава продължаваше да стои наведена, но все пак кимна едва забележимо.
Умът ми даде накъсо. В главата ми изникна странно видение.
Спомних си как се разхождах по брега на река Нил в деня, след като майка ми почина. Държах татко за ръка, когато стигнахме до смокиня с корона, пълна с птици. Само че не можех да видя птиците заради клоните и листата; чувах само крясъците им. Помня, че погледнах нагоре и си помислих, че самото дърво пищи, сякаш природата беше полудяла от скръб.
Това, което Мона ми казваше сега, ми се струваше също толкова нелогично, колкото пищящото дърво.
— Използваха ме от самото начало, за да шпионирам всички — продължи тя тихо и трескаво. — Трябваше да ти кажа много по-рано.
— Защо? — Не можех да си поема въздух. — Защо си се съгласила на подобно нещо?
— За да не вкарат баща ми в затвора. — Палецът ѝ потърка леко циферблата на часовника, който уж той ѝ беше подарил. — Изнудват ме с тази заплаха още откакто Нагиб беше на власт. От близо две години ходя по приеми и публични мероприятия, след което докладвам какво съм видяла...
Мона продължи да говори още известно време, но не можех да следя какво точно казва. Всичко наоколо изглеждаше приглушено и размазано, сякаш отново се давех в Червено море.
Постепенно гласът ѝ отново достигна до ушите ми.
— След като спрях да им сътруднича, арестуваха баща ми, за да ме принудят да продължа. Но аз приключих с всичко това. Когато те арестуваха, реших, че повече и думичка няма да обеля пред тях.