— Но това не може да е истина. — Усетих как целият изстивам. — Не се връзва. Информаторът трябва да е някой друг. Та ти дори нямаш никакви връзки с Мюсюлмански братя.
— Може да имат и други информатори. Но няма да използвам това като оправдание. Аз съм виновна.
Когато превъртях мислено лентата назад, всичко започна да се намества в една ужасна, неизбежна истина. Мона познаваше Шериф и професора, откакто бяхме студенти в университета. Знаеше, че и тримата имаме връзка с Мюсюлмански братя, макар и в различна степен. Имала бе предостатъчно възможности да разбере какво кроим. Тя беше вдигнала камерата към платформата, когато с Шериф стояхме на нея. Тя ме беше видяла на масата с англичанина, от когото купих закъснителите, непосредствено преди да го арестуват. Дори беше на лодката на професора, където ме видя с Осман и Мустафа преди опита за покушение в Александрия.
— Но защо? — попитах недоумяващо. — Защо ми причини всичко това?
— Не исках да те нараня. Просто се опитвах да помогна на баща си. Предполагам, че ме разбираш.
Спомних си как Набил заваляше пиянски текста на песента „Мона Лиза“ на приема на покрива. Спомних си и как ми прошепна, че Мона е над нивото ми. Тогава го приех като обида. Сега осъзнах, че е било предупреждение.
— Ти би направил същото за баща си — каза тя.
Изпълни ме гняв.
— Значи и мен си използвала, така ли? Използвала си ме още откакто се запознахме.
— Не е точно така — подхвана тя.
— Защо да ти вярвам? — повиших тон. — Да не мислиш, че ти вярвам, че вече не се преструваш?
Шериф се оказа прав за нея. Не знаех от кого се отвращавам повече — от нея или от себе си, че не бях прозрял заблудата.
— Жалко, че Сесил Б. Демил не ти даде възможност за повече изява пред камерата — казах през зъби, нащърбени от нанесените ми побои. — Защото си по-добра актриса, отколкото предполагах.
— Подобни думи не ти прилягат, Али — каза тя с тънко, наранено гласче.
— Нямаш право да ми казваш какво ми приляга и какво не! — креснах аз. — Аз ще отида на бесилото, забрави ли?
— Не, не съм забравила.
Кашлица от другата страна на вратата ни напомни, че надзирателите все още са отвън и са готови да влязат всеки момент. Поех си дълбоко въздух в опит да се успокоя. Мона беше права за едно. Щях да постъпя като нея, ако знаех, че така ще спася баща си от затвора.
— Моля те, трябва да се опитам да поправя нещата. — Тя протегна ръка към моята.
— Как? — Отдръпнах се назад. — До леглото на Насър ли ще се домогнеш?
— Това е много подло.
— Подло е и да бъдеш информатор.
Тя се засуети с възела на шала под брадичката си.
— Ще се опитам да събера пари, за да ти наема адвокат.
— Не си прави труда. — Изсумтях. — Баща ми вече се зае с това, но повечето адвокати се страхуват да не разгневят Насър.
— Тогава ще отида в Америка и ще говоря със Сесил Б. Демил.
— По-голяма глупост не бях чувал.
— Защо мислиш така?
Посочих унило заключената врата, решетките на прозорците и откраднатите отличия на стената в опит да ѝ обясня пълната безизходица, в която се намирах.
— Господин Демил е тежко болен — напомних ѝ. — Дори да оздравее, дълбоко се съмнявам, че ще те приеме. Особено пък щом става въпрос за мен.
— Въпреки това аз ще го накарам да разбере — заяви тя с нотка на френска арогантност. — Ще го причакам пред кабинета му. Ще го накарам да прояви разбиране.
— Сигурен съм, че пред кабинета му се вие дълга опашка от неуспели актриси.
— Знам, заслужавам си го — кимна Мона с тежка въздишка. — Но няма да се откажа. Сега това е моята кауза.
— О, значи това представлявам за теб? „Кауза“? — Отдръпнах се рязко от нея и столът ми изскърца. — Не, благодаря, Мона. Нямам нужда никой да ме съжалява.
— Не го правя от съжаление — стисна устни тя. — Правя го, защото искам.
— Защо? Аз вече изиграх ролята си в плана ти.
— Не е така. Нямах намерение ти да пострадаш.
— Това прозвуча като реплика от филм, който съм те водил да гледаш в киното. Кого цитираш? Лейла Мурад или Бети Дейвис?
Опитвах се да я нараня, защото друго не можех да направя. Щом скоро щях да умра и нямах друг начин да оставя някаква следа на този свят, можех поне да оставя лош спомен у някого, за да ме помни до края на дните си.
— Ще ти се реванширам — настояваше Мона.
— О, моля те — казах с насмешка. — Искаш да запалиш свещ и да получиш опрощение, сякаш още си добросърдечното момиче от християнското училище. Остави ме на мира, Мона. Не мога да ти дам опрощение.
— Не дойдох за това.
— А защо дойде?
От насмешливата физиономия лицето ме заболя. Горната ми устна беше суха и напукана от обезводняване и започваше да кърви.