— Казах ти вече. Дойдох, защото исках да те видя.
Тя протегна ръка и избърса нежно капките кръв.
— Не ти вярвам. — Поклатих глава. — Вече съм пътник и двамата сме наясно с това.
— Не говори така. Не могат да обесят всички. Аз ще се боря за живота ти.
— Желая ти успех. Дори да ме пощадят, кой знае докога ще лежа в затвора.
— Тогава ще те чакам.
— Моля те, Мона. — Засмуках разкървавената си устна. — Говориш така, защото си гузна. Скоро ще ти мине.
— Не. — Тя постави нежно ръка върху устата ми. — От самото начало се чувствам така. Още от прожекцията на „Децата на рая“, на която останахме само двамата в тъмното.
Този път не се отдръпнах. Мекото ѝ докосване, парфюмираната ѝ кожа, слабият пулс под дланта ѝ. Тялото ми потрепери от обещанието за наслада, докато умът ми нашепваше, че това е просто поредната илюзия.
— Стига! — наклоних глава назад. — Никога не съм имал достатъчно пари за теб и двамата много добре го знаем.
Часовникът „Картие“ на китката ѝ беше само на сантиметри от очите ѝ.
— И аз така си мислех. — Тя докосна верижката смутено. — Но сега знам, че това не е важно.
— Не предпочиташ ли да изчакаш Реймънд?
— Не говориш сериозно, нали? — изгледа ме косо тя. — Увлечението ми по него беше мимолетно.
— Нима искаш да кажеш, че си готова да ме чакаш, докато изляза от затвора? — попитах я недоверчиво.
— Да.
Сърцето ми копнееше да ѝ повярва.
— Възможно е да минат години, преди да изляза. — Реших да я изпитам. — Много години.
— Няма значение.
— Как да няма значение? Ти си млада жена.
— Казах ти, че винаги съм искала да се посветя на нещо с цялото си сърце. Някога си мислех, че мога да стана монахиня. После, че мога да стана актриса. Сега вече знам, че искам да се посветя на теб.
Напомних си, че досега бях вярвал на миражи и преструвки и в крайна сметка се озовах зад решетките.
— Говориш глупости. — Езикът ми докосна съхнещата кръв върху долната ми устна. — Целият живот е пред теб.
Мона може и да не беше Ивон де Карло, но в Кайро беше пълно с мъже, които с радост биха я взели за съпруга. Офицери, бизнесмени, дори чужди дипломати, които можеха да я отведат от Египет при следващото си назначение и да ѝ осигурят безгрижен живот в друга страна.
— А парите? А положението ти в обществото?
— Преди си мислех, че ме е грижа за тези неща. — Мона разкопча верижката на китката си. — Вече не мисля така. — Подаде ми часовника. — Вземи го. Би могъл да го използваш, за да спечелиш благоволението на директора и надзирателите.
— Не, само ще ми го вземат — поклатих глава аз. — Наистина ли искаш това?
— Повече от всичко друго — отвърна тя.
Затворих око, като че ли се канех да погледна през микроскоп.
— Но дали аз искам това?
— От теб зависи, Али. Дошла съм само заради теб.
Каза го толкова тихо и скромно, че се боях да не ми се е причуло. Приведох се напред на стола и отворих очи, докато се опитвах да реша дали тя говори искрено и действително е оставила преструвките настрана. Почти целият ми живот мина пред очите ми за двете секунди, които ѝ отне да изправи глава и да ме погледне.
Спомних си и още нещо за деня, в който се разхождах по брега на Нил с баща си. Сред клоните на смокинята се надигна силно пърхане и птиците литнаха изведнъж. Май бяха лястовици, за които в стари времена се смятало, че символизират душите на мъртвите. Струпали се бяха покрай реката по залез и после бавно се разляха в притъмняващото небе като вълна.
Докато ги гледах, си спомних за майка ми и сестрите ми и ми стана малко по-леко на душата. Помня, че исках да попитам татко как може животът да бъде едновременно толкова красив и жесток, но не знаех думите, с които да се изразя.
Сега най-сетне знаех думите, но с какво биха помогнали те? Жената, която обичах, твърдеше, че копнее за мен. Но бях в кафеза, а тя бе помагала на хората, които ме тикнаха тук.
Вратата се отвори и на прага се появи директорът, който явно беше чул достатъчно.
— Времето ви изтече — каза той. — Стани и сложи ръце на кръста. Трябва да ти сложат белезници.
Изпълних нареждането пред погледа на Мона.
— Искам да дойда да те видя отново, преди да замина за Калифорния. — Показа ми часовника на китката си. — Ще го продам и ще събера още пари за билет. Казах на майка ми, че ако не ми даде останалите пари, повече няма да ѝ проговоря. Съгласен ли си?
— Аз съм твой пленник. — Успях да се усмихна, докато директорът закопчаваше ръцете ми.
Мона ме целуна по устата. Целувката не беше като във филм, където представлява просто сценична игра. Тази целувка беше чувствена – целувка, от която не можеш да се съвземеш. Краката ми омекнаха. Подпрях се на рамото ѝ, за да не падна, и директорът се покашля.