— Сега аз съм твоя пленница — каза Мона и излезе, без да удостои директора дори с кимване.
25
В дните след това дръзнах да се обнадеждя. Чувствах се някак по-лек. Винаги когато видех сержанта с татуираната птица, започвах да си тананикам песента „Синя птица на рамото ми кацна“. Побоите престанаха и тялото ми започна да се възстановява. С някои от другите арестувани заедно с мен бяхме записани като „политически затворници“ и съответно ми позволиха отново да нося собствените си дрехи. После ми дадоха допълнителни часове за разходка на двора, където можех да видя слънцето и да се включа в кръга от затворници, тананикащи си, докато обикаляха в посока, обратна на часовниковата стрелка, около празен стол.
Именно на двора професор Фарид най-накрая дойде при мен за пръв път, откакто пристигнахме в затвора, след като седмици наред не ми беше обръщал внимание.
— Виждаш ли това? — кимна той с крехката си на вид брадичка към празния стол.
— Кое?
— На този стол седял Махмуд Абдул Латиф — прошепна разпалено той.
— Мъжът, който стреля по Насър ли? — Повдигнах вежди.
— Престорил се е, че стреля по Насър. Всички вече знаем, че е било инсценировка. Дали му специални привилегии, позволявали му да седи на този стол, да пуши цигари и да чете вестници, докато ние останалите обикаляме около него. А сега вече го няма. Отишли в килията му и го извели посред нощ. Това било част от плана им.
Надзирателите бяха взели пенснето на професора, а без него той изглеждаше някак си съсухрен и наивен като непохватен юноша, озовал се в скованото тяло на старец. Стискаше окъсан екземпляр на „Воденицата на река Флос“ на Джордж Елиът, с разпрана корица и изпадащи страници.
— Чий е бил планът? — попитах аз.
— Схемата е сложна — отговори професорът, като едва мърдаше устни в утринния студ. — Актьорът е бил преместен на друга сцена.
— Какъв актьор? Каква сцена?
Не беше характерно за стария ми учител да говори толкова загадъчно. Запитах се дали лишенията в затвора не започваха да се отразяват зле на разсъдъка му.
— Вече е ясно какво се случи в Александрия. — Той изви устна, над която някога грижливо поддържаните му мустаци сега растяха на воля. — Използвали са този така наречен опит за покушение срещу Насър като оправдание да ни вкарат в затвора. Латиф е бил само актьор в тази постановка. Сигурно вече е в Кайро и лъжесвидетелства, за да ни уличи.
— Но, професоре. — Тръгнах рамо до рамо с него, когато се включихме в кръга от обикалящи затворници. — Наистина имаше опит El Rayyis да бъде отстранен, нали? Вие ме накарахте да занеса пистолета на Осман, преди той да отмени операцията...
— Не ставай глупав, Али Хасан. Вече ни бяха надушили. Някой друг ги е информирал, някой, когото сега трябва да намерим и убием. Замисли се. Как са разбрали за закъснителите, които ти купи в нощния клуб? Латиф е получил оръжие с халосни патрони. С фалшивия си стрелец са заменили нашия, истинския, за да се разиграе драма, без да се излагат на опасност. Питал ли си се защо никой не е виждал кадрите, които сте заснели онази вечер?
Стигнал бях до заключението, че Реймънд беше прав за закъснението между прозвучаването на изстрелите и пръсването на кръглата лампа над главата на Насър. Властите бяха конфискували филма, защото специалните им ефекти не бяха сработили.
— Нима твърдите, че сме били набедени, въпреки че бяхме подготвили покушение?
— Схемата е сложна — повтори професорът напевно. — Опитват се да ни объркат кое е истина и кое лъжа.
Озърнах се, за да видя дали някой ни наблюдава. Не само надзирателите в кулите, но и различните фракции сред затворниците. Членовете на Мюсюлмански братя се движеха заедно в група, комунистите — в друга, а египетските евреи, които бяха арестувани като израелски шпиони, се движеха срещу нас в другия край на кръга. Настроили се бяхме едни срещу други в заблудите си и вероятно очакваха да се самоунищожим. Но Реймънд отказваше да се разхожда. Стоеше сам в един ъгъл по риза с къси ръкави и памучния си панталон, дистанциран и наблюдателен както когато държеше камера в ръцете си.
— Да знаеш, че този khayin е още сред нас — промърмори професорът.
— Кой?
— Предателят, който ни е шпионирал и ни е издал.
Осъзнавах, че зад нас се движи група от Мюсюлмански братя. Погледнах през рамо и видях Шериф да се подпира на Мустафа. Очите на братовчед ми изпъкваха на фона на хлътналото му лице, а в брадата му се забелязваха бели кичури.
— Трябва да го издирим и накажем — каза професорът, без да забелязва, че от книгата му продължават да падат страници. — Трябва да сме много строги, за да послужи за назидание на всички.