— Знаем ли кой е предателят? — Спрях, за да взема страниците.
— Имаме добра представа.
Вятърът отнесе страниците, преди да успея да ги събера. Те отлетяха към Шериф и Мустафа.
— Мисля, че и ти знаеш, Али Хасан — каза професорът.
— Аз ли? — Проследих с поглед една страница, която се лепна за глезена на братовчед ми.
Шериф я взе и я разгледа отблизо.
— Братовчед ти смята, че е християнската блудница, която беше в един от курсовете ми в университета. — Той събра палец и показалец и ги потри. — Коптското момиче с майката французойка. Ти я познаваш много добре. Мисля, че дори си влюбен в нея.
— Мона? — Придадох си изненадан вид. — Сериозно ли? Но как е възможно?
— Много добре знаеш, че в Свещения Коран пише: „Вярващите не бива да взимат неверници за съюзници“. — Професорът размаха пръст. — Ако наистина се окаже, че е била тя, трябва да я заровим до шията в пясъка и да я замеряме с камъни, докато лицето ѝ се разкървави и остане обезобразено.
Вдигнах очи към преминаващия в небето самолет и се зачудих дали Мона вече си е купила билет за Америка. Нещата, които дочувах, ме безпокояха. Прехвърлили бяха баща ѝ в друг затвор малко след посещението ѝ. Опитвах се да си внуша, че има безброй причини, поради които това може да се е случило. Може да го бяха изпратили в по-строга тъмница, за да я накажат, че е престанала да сътрудничи. Но в същото време вече не ми беше толкова леко на душата и на рамото ми явно нямаше да кацне синя птица.
— Мона не знае достатъчно, за да доносничи — отбелязах аз. — Трябва да е бил някой друг.
— Знаеш ли, че много хора все още си мислят, че си бил ти, Али Хасан — вметна професорът.
— Аз ли? Мислите, че аз съм бил предателят?
— Защо не? Всички те видяхме как хукна да крещиш предупреждения като идиот на снимачната площадка.
Братовчед ми бавно смачка страницата, която беше прочел, без да ме изпуска от поглед.
— Това беше различно — обърнах се отново към професора. — Паникьосах се, когато осъзнах, че ще загинат стотици хора. Не се бях съгласил да участвам в подобно нещо.
— Вярно е обаче, че не си наистина един от нас. — Професорът ми хвърли печален поглед, докато се тътреше. — Все се надявах, че няма да се окажеш слабото звено.
— Но ако аз съм шпионинът, защо ме затвориха тук с вас? — Забавих ход, за да го изчакам. — Не мислите ли, че щях да се спазаря за собствената си свобода?
— Не и ако си по-полезен на Насър, като останеш сред нас и продължиш да докладваш. — Професорът се почука по слепоочието. — Схемата е сложна.
— Не съм информаторът, професоре. Кълна се.
— Добре... — Той спря и се вгледа в лицето ми по начина, по който се спираше и се вглеждаше в студентите, когато търсеше подходящ цитат за нещо. — Мисля, че съм склонен да ти повярвам.
— О, слава на Аллах!
— Мисля да ти повярвам, защото съм хвърлил око на някой друг.
— Кой?
Професорът погледна крадешком към отсрещния край на двора, където Реймънд стоеше облегнат на стената и гледаше безучастно как кръгът ни преминава.
— Този — каза професор Фарид. — Винаги е там, където трябва. Тоест там, където не трябва. При това обикновено е с камера в ръце.
— Мислите, че той е информаторът?
— Замисли се. Беше неотлъчно до теб през цялото време. — Професорът започна да отброява с дългите си тънки пръсти. — Бил е в колата, когато сте блъснали имама. Беше с теб в Синай. Видял те е да работиш на фасадата с Шериф. Бил е в нощния клуб, когато си купил закъснителите. Видя Осман и Мустафа, когато дойдоха с теб на лодката. И много удобно се е оказал в Александрия, когато бяха изстреляни халосните патрони.
Когато преминахме покрай Реймънд, дори не го погледнах. Какво ме интересуваше какво мислеха за него? Макар вече да не ми беше съперник в любовта, ме дразнеше, откакто се запознахме.
— Смятаме, че е израелски шпионин — каза професорът.
— Интересно — кимнах аз.
— И ти ли го подозираш? Защо не си ни казал?
— Защото не бях сигурен какво е намислил. — Отново забавих ход, за да не изостава професорът.
Това беше много по-логично, отколкото Мона да е информаторът. Реймънд пазеше тайни през цялото време, откакто беше пристигнал. Златният пръстен, който се появяваше на пръста му и изчезваше. Фалшивото му име и подозрителните бели петна в биографията му. Начинът, по който се излагаше на опасност да снима неща, които едва ли щяха да попаднат в документалния филм. Фактът, че веднага разпозна британски закъснител като тези, които навярно бяха използвали в Израел само преди няколко години. Дори небрежният начин, по който заяви, че рядко някой се дави в Червено море, сякаш познаваше региона по-добре, отколкото признаваше. И най-вече това, че го бяха арестували и хвърлили в затвора заедно с нас.