Реймънд се подсмихна.
— И това не е вярно. Тя не е идвала да ме вижда...
— Млъкни! — Заместник-директорът го зашлеви с опакото на ръката си.
Ударът беше лек и Реймънд дори не направи гримаса. Изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото наранен.
— За теб всичко е съвсем просто, Али Хасан — каза директорът. — Можеш да ни сътрудничиш в разследването. В противен случай ще позволим на този еврейски шпионин да те пребие.
— Няма да го направите. — Усуках китки, докато кожата им се разрани.
— Защо? — Непознатият повдигна леко слънчевите си очила, сякаш се интересуваше искрено.
— Защото няма да му посегна — отговори Реймънд.
Той и непознатият се взираха един в друг, като че се опитваха да установят дали са се срещали преди.
— Нима отказваш? — Директорът огледа всички ни, за да провери дали и ние сме чули правилно.
— Да, отказвам. — Реймънд не направи опит да прикрие раздразнението си. — Аз не ви карам да вършите моята работа, господин директор. Затова ви моля да не ме карате мен да върша вашата работа.
— Какви ги говориш, еврейско псе? — изкрещя заместник-директорът и ме посочи с палката си. — Този мъж, Али Хасан, е мръсен кучи син. Той те презира. Ако му се отвори възможност, ще вземе тази палка и ще те направи на кървава пихтия.
— Щом толкова отчаяно се нуждаете от самопризнания, защо не започнете да ги съчинявате? — попита Реймънд, като произнасяше отчетливо всяка дума. — Или се тревожите, че ще развалите лъскавия нов имидж на страната си като средище на свободата?
— Значи това е крайното ви решение, така ли? — попита гостът на английски, с акцент, забележително сходен с този на Реймънд. — Сигурен ли сте, че не искате да си помислите?
— Точно така — отговори Реймънд на немски с насмешка.
— Слушай, затворнико! — Директорът взе палката от заместника си и постави ръка на рамото на Реймънд, сякаш се канеше да му даде съвет. — Искам да проумееш нещо. Ако не направиш каквото ти наредим, ще те пребием теб вместо него. И ще те пребием толкова тежко, че може никога да не се възстановиш. Имаме богат опит, много сме добри в това. Разбра ли?
— Да, разбрах. — Реймънд примигна много бавно. — Но не мога да го направя. Тъй че това е положението.
Гостът въздъхна и се почеса по лъщящото си от помада слепоочие с широк, лъскав нокът.
Директорът удари Реймънд по носа с палката и във въздуха изригна малък гейзер от кръв.
— Scheisse6 — изруга Реймънд на немски, стисна зъби и затвори очи.
— Е? — Директорът му подаде палката като келнер, подаващ меню на клиент. — А сега, ако обичаш...
Реймънд докосна разкървавения си нос, наклони глава и изгледа надменно непознатия.
— Nein — отказа той с аристократично поклащане на главата. — Ich lehne ab.7
Директорът удари Реймънд в корема и го принуди да се превие на две. Тогава го заобиколи отзад и притисна палка в гърлото му, за да го задуши, докато лицата и на двамата започнаха да добиват лилав цвят.
— Полудя ли? — извика директорът. — Виж какво ни принуждаваш да правим!
Пусна го рязко и Реймънд залитна напред и започна да си поема жадно въздух, стиснал се за гърлото. Гостът наблюдаваше сценката, поставил спокойно ръка върху брадичката си.
— Добре — каза директорът. — Вразуми ли се?
— Fick dich.8 — Реймънд изгледа непознатия свирепо.
Непознатият кимна отново като рефер, който дава знак битката да продължи; надзирателите веднага се нахвърлиха върху Реймънд и започнаха да го ритат с необуздана ярост. След няколко секунди директорът взе палката и коленичи, след което я стовари върху тила на Реймънд, сякаш се опитваше да убие змия в градината си.
Реймънд остана да лежи на земята, като от време на време изстенваше или изпъшкваше под силата на ударите. Директорът си свали сакото, при което разкри полумесеци от пот под мишниците си, и разтръска схваналата се ръка, с която размахваше палката, преди да се наведе и да нанесе поредица от ожесточени удари по главата на Реймънд. Заместник-директорът скачаше върху гърба на затворника. Сержантът се запъхтя, после се умори и потри синята птица на лицето си с длан. Приличаха на строителни работници, полагащи извънреден труд, за да разрушат сграда в срок.
— Khalas — каза гостът. Достатъчно.
Надзирателите се отдръпнаха бавно и разкриха Реймънд, проснат неподвижно по лице. Подът около него като че ли пулсираше болезнено от наказанието.
Директорът се подпря отмалял на стената върху един календар и разхлаби яката си, сякаш всеки момент щеше да припадне.
Непознатият коленичи до Реймънд и потърси с пръсти пулса на шията му. После намести очилата си и кимна, за да покаже, че пациентът все още е жив, изправи се и приглади гънките на ушития си по поръчка костюм.