От Пешковото селце носят памидови вина и отел, ловците от съседното село са се запасили с по-тежки вина, а тези от Рабиша извадиха едно вино, меко и пивко, след всяка глътка усещаш жажда. Пешко отпива, пробва и започва и той да позадържа виното на другоселците от Рабиша при себе си. Гората пламти с есенните пламъци на шумата, дими, въздиша, конете пръхтят приглушено, глиганът лежи с цялата си мощ, изпълнил каруцата до ритлите, обърнал заканително глигите към ловците. Пешко тъй е полегнал, че го вижда целия пред очите си на фона на пламналата гора. Блаженство се разлива по цялото му тяло и като отпива от непознатото пивко вино, той се усмихва загадъчно. Много рядко се случва на човек, когато му стане от нещо приятно, след туй да му стане още по-приятно. Обикновено, щом изпаднеш в добро разположение на духа, нещо се изпречи на пътя ти, драги читателю, за да разруши това добро разположение. Но на Пешко му става все по-приятно и по-приятно, защото той е щастлив. Когато човек е щастлив, му трябва или целият свят, или никой: на Пешко му е необходим целият свят.
Мъжете ядат и пият, край огъня става все по-шумно и по-шумно.
— Какво е това страшно вино? — пита по едно време Пешко.
— Не е страшно — обаждат се ловците от Рабиша. — Това е старовремска лоза, държиме още по някой и друг декар от нея, щото правим хубаво вино. Съвременната лоза не може да ти даде таквоз вино. Това вино се казва кастел.
— Бравос, кастел! — казва Пешко. — Ние също гледаме една старовремска лоза, в Бибино лице и в Аврамови ръкавици, отел, но не е нейното вино така хубаво, стипчиво е и като пиеш, се подсещаш, че жена ти е грозна, че оградата на градината е паднала и покривът на сайванта тече, та требе да препокриваш керемидите. Туй, вашето вино, не те подсеща за такива работи, хубаво е и е вкусно като чужда булка. Бравос, кастел!
Ловците почват да обсъждат различните сортове вина, всички без изключение са възхитени от виното кастел, щото като го пие човек, изпада в пълно блаженство и на душата му става леко и светло. Има бунтовни вина, на третата чаша човек се хваща за револвера (това е било едно време, когато хората са носели револвери), а по-късно се хваща за ножа или почва да се удря с юмруци по юнашките си гърди; има меланхолични вина, тъжни — колкото повече отпива от тях човек, толкова по-скръбно става на душата му; и заядливи вина има, половин кана е достатъчно да изпиеш от такова вино и да почнеш да гледаш заядливо на целия свят. Сега, казва Ойчи, „Винпром“ ти прави едно вино, както и да го пиеш, все ти е равно и сърцето никак не се развеселява. Обаче тия вина напиват… Като се впускат да обсъждат вината, ловците се сещат, че има така също женски вина, има чисто мъжки вина, вина трапезни и тежки, те приспиват човека хубаво, без сънища, само че след съня усещаш жажда. Но това, кастел, е като че бамбашка, пиеш го, понася те леко през пламтящата есенна гора и уж е тихо, а чуваш как из доловете на Мойсеевото бранище, под сурдинка, едва-едва пеят стоте ансамбъла на Филип Кутев, и ако се втренчиш по-усърдно, дори можеш да забележиш как между дърветата се мяркат приветливи, срамежливо усмихнати, невестите от ансамблите.
Не зная дали всички чуваха женските гласове от долищата, както ги чуваше Пешко, полегнал на едната си страна, обърнал каскета назад с козирката. Каруцата с глигана плува някъде из въздуха, Мойсеевото бранище и то плува, трепти, срамежливи невести попоглеждат срамежливо иззад дърветата, все към Пешко попоглеждат, а той примигва небрежно и една тънка въздишка се изтръгва по посока на гората: „Ех, кастел, кастел!“ И кой знае още колко дълго би лежал човекът край посиняващата жарава, потънал в своето блаженство, ако ловците не се размърдаха, не се надигнаха от земята почнаха да презрамчват пушките си и да сочат към Мойсеевото бранище. Пешко дочува гласовете им, сякаш това са гласове, стигащи до него от друга цивилизация: една женска с две малки била минала към другия край на бранището, нека да направят там една гонка и да натурят гъсто пусиите, пък тоя глиган Пешко да го кара с каруцата в селото. Там и лисица може да излезе, усойно е и е гъстак, а глиганът през това време нека върви с каруцата: „Ей, Пешко, Пешко — подвиква му Ойчи, — хайде, горски човеко!…“