Вече беше съвсем светло. Шест и половина по лятното време. Само след пет минути слънцето щеше изцяло да се издигне над хоризонта. Стигна навреме, но все още беше ужасно рано за посещения!
Побърза да сгъне летящата платформа. Опря ухо до вратата към стълбището и се заслуша. Нито звук. Отвори вратата с шперц.
Безшумно слезе на етажа. Трябваше да бъде особено предпазлив — всеки, дошъл по този начин, можеше лесно да си изпроси куршума. Но не биваше да рискува, като опита да влезе през главния вход. Сигурно щяха да му затръшнат вратата. Искаше поне да изложи молбата си, преди да го изгонят.
До вратата на асансьора един мъж бе седнал на стол! Джовани! Телохранителят на Бейб!
Седеше с гръб към Хелър. И дремеше. Хелър реши да не му даде шанс да докопа оръжието си. Изправи показалец и го мушна между плешките на Джовани.
— Замръзни! — каза и добави: — Приятел съм!
Джовани се извъртя толкова рязко, че едва не си счупи врата. Зяпна изумено.
— Свещени маймуни! Хлапето! О, Майко Божия! За малко да ме уплашиш до смърт! Откъде?… Как?…
Оглеждаше се трескаво и не проумяваше как Хелър бе успял да влезе.
Хелър опря платформата на стената, после окачи на нея двете чанти. Разкопча сакото си.
— Виждаш ли, не съм си взел топа. Дори и джобно ножче нямам. Трябва да говоря с Бейб.
Джовани го гледаше смутено и объркано.
Иззад вратата в края на коридора се чу глас:
— Кой е там?
Вратата се отвори. Бейб Корлеоне надникна и загърна халата си. В дясната ръка стискаше „Хеклър и Кох“ 45-ти калибър.
Тя впи поглед в Хелър.
— Джером? Не може да бъде. Джером, ти ли си наистина?
Тя изтърва пистолета, наведе глава и се разплака. Изтри очи с опакото на дланта и промълви разкаяно:
— О, Джером, аз… аз толкова се радвам, че вече не си ми сърдит и дойде при мен.
Хелър тръгна към нея.
— Да съм ви сърдит? Мислех, че ВИЕ ми се сърдите.
— Ох, разбирам защо си тръгна — хълцаше Бейб. — Държах се гадно с тебе. Не разбрах, че си насадил Фаустино на пачи яйца, когато го накара да признае, че ти е платил да се провалиш в състезанието. Но когато видях как му навреди…
— Навредих ли му? — учуди се Хелър.
— Ами ти направо му разби хазартния бизнес. Беше принуден да върне всички пари от залозите и вече никой не му вярваше. Всички нелегални лотарии и останалите залагания минаха в наши ръце. Не те виня, че не можа да ми простиш и повече не се обади. Ти проведе типична италианска двойна игра, а аз нищо не разбрах. Бях толкова тъпа. Ще ми простиш ли някога?
— Не ви се обаждах, защото мислех, че още ми се сърдите — каза Хелър. — Нито за миг не съм ви бил ядосан.
Изведнъж тя се хвърли на шията му.
— Значи ми прощаваш! Ох, Джером, толкова ми липсваше!
Тя опря глава на рамото му и заплака неудържимо.
След малко седнаха на дивана в коридора, но Бейб не пускаше ръката му, гледаше го щастливо усмихната и от време на време, проронваше по някоя сълза.
Обърна се и извика:
— Джовани, недей да стърчиш там като някой „бибипан“ глупак!
Веднага събуди Грегорио и кажи на „бибипеца“ да се размърда. Нека донесе на Джером поне мляко и сладкиши! И после да му приготви прилична закуска! — Тя се взря в лицето на Хелър. — Пак не си се хранил добре. И си уморен. Никой не се е грижил за тебе.
— Доста зает бях. И отдавна не съм се наспивал. Как вървят работите на фамилията?
Тя махна с ръка наляво-надясно.
— Поносимо. Но след като ти си отиде, не беше същото.
— Дойдох да ви предложа мир — каза Хелър. — Надявах се, че макар да съм ви разгневил, все пак ще ме изслушате.
— Мило момче, няма нужда да ми предлагаш мир. Обещавам никога вече да не се държа толкова ужасно.
— Е, значи може да ме изслушате — обнадежди се Хелър. — Въобще не съм зървал Фаустино през тези месеци, но според мен знам как да се справим с него.
— Нали вече ни помогна да му отнемем нелегалните залагания. Какво друго си намислил?
— Да сложите ръка и на Фаустино, и на цялата му империя — заяви Хелър. — Всичко ще бъде ваше.
Очите на Бейб светнаха.
— И как?
— С война — каза Хелър. — Но ще имам нужда от войниците, до последния човек. Не е капан. Аз ще свърша опасната работа. И ако потръгне добре, никой повече няма да чуе за Фаустино.