— Надявах се да е така — сподели Хелър. — Да има демонстрации навсякъде.
— О, ще ги имаш тези демонстрации, Уистър. Благодаря, благодаря, благодаря, мило мое момче! АХ, ТЕЗИ „БИБИПЦИ“!
Тя прекъсна връзката.
— Ой! — промълви Изи.
— Да — потвърди Хелър. — „Ой“ и пак „ой“. Петролните акции ще паднат като неуправляема ракета. Когато се сринат почти до дъното, продавай. И използвай парите, които преведохме на Майсабонго, за да изкупиш до капка петролните резерви на Щатите. После през юли ще купиш всички петролни компании в света за броени центове.
— Ох, мистър Джет, всички наши мечти се сбъдват! Дано Съдбата не се намеси в наша вреда.
— Ще се погрижа Съдбата да си стои настрана — обеща Хелър. — До скоро.
— Сега да довърша последната дреболия и мисията ще приключи успешно — промърмори Хелър.
— Последната дреболия ли? — креснах аз. — О, Богове, та какво още би могъл да направиш?
— Наистина остана нещо незначително. Южният полюс има навика да се мотае насам-натам. Ще трябва леко да тупна планетата, за да й оправя въртенето. Корки, сега се насочи към планетата Сатурн.
Сатурн ли?
Всичко ми се въртеше в главата.
Но можех само да предъвквам отново и отново, че той задвижи заговор, който щеше окончателно да смаже „Октопус“ и останалите петролни компании. Дори пълният им контрол над новините нямаше да овладее неизбежната паника. Ако не успеех да се изплъзна на свобода, свършено беше с Роксентър!
Повторих си какво бих могъл да направя, за да спра катастрофата. Всъщност трябваше само да накарам Роксентър да изстреля спътник-убиец към устройството, приличащо на чадър, после да взриви Емпайър Стейт Билдинг, след това да пусне атомна бомба над държавицата Майсабонго, за да я изтрие от лицето на земята. Накрая можеше да съобщи на трепетно очакващия свят, че рафинериите НЕ СА радиоактивни. Да, напълно бях способен да се справя с това.
Обаче сега поради някаква загадъчна причина потеглихме към Сатурн.
КАК ДА СЕ ОСВОБОДЯ?
Седма глава
Хелър отново закриваше илюминаторите — предстоеше ни отново да минем през магнитосферата. Чувах все по-тънкия вой на планетарните двигатели. Те бяха зад стената точно до гърба ми и звукът вече дразнеше ушите ми.
— Не знаех, че спомагателните двигатели могат да работят с такова напрежение — страхливо се обадих аз.
— Стига си се тревожил. Те ускоряват кораба само до скоростта на светлината. Според мен си работят съвсем нормално.
Ами да, според тебе, казах си. Зъбите ми изскърцаха. О, Богове, защо трябваше да се забърквам с някой от най-смахнатите типове във Флота — бойните инженери? Нищо чудно, че при активни бойни действия средната продължителност на живота им беше само две години. На Хелър отдавна му бе дошъл редът да умре, защото бе изкарал три пъти по толкова на служба. Отгоре на всичко имаше маниакално влечение към високите скорости.
— Защо си се разбързал? — попитах го.
— Няма смисъл да се размотаваме. Ускорението и спирането и без това ще ни отнемат часове. — Той се озърна към датчик, където числата се сменяха толкова бързо, че нищо не различавах. — Сега Сатурн е отдалечен от нас на 782 617 819 мили. Това не е минималното възможно разстояние от Сатурн до Земята, което се равнява на 740 милиона мили.
— Но защо тъкмо Сатурн?
Хелър сви рамене. Махна към обзорните екрани.
— Случайно да виждаш някакви комети наоколо?
Комети? Сатурн? Сега бях сигурен, че Хелър е полудял. Опитах пак.
— Ако се движим с такова ускорение, другите пилоти-убийци ще забележат смущенията в пространството и дори да не засекат координатите ни, ще ни чакат на връщане.
— Вярно, не могат да ни проследят. Корабът им не е толкова бърз като нашия.
— Не, не, ти не ме разбра. Когато се върнем, те ще ни причакат. Ще ни намерят дори без локаторите си.
На върха на езика ми беше да добавя, че това означава веднага да се насочим за връщане на Волтар. Така щях да бъда в пълна безопасност, защото Ломбар щеше да арестува Хелър незабавно, а аз щях да си върна свободата. Тъкмо си отварях устата и ново хрумване сякаш ме удари с ковашки чук.
Направеното досега от злодея пред мен означаваше окончателния край на Роксентър.