— Никой не може да обвини никого за станалото — рече ми той. — Всеки астроном в северното полукълбо е уверен, че това е природно бедствие. Сега планетата няма да се самоунищожи с атомна война и това е единственото, което малко ме утешава. Така че млъкни. Повече нищо не искам да чувам за случилото се.
Зае се с някакви изчисления, но явно не те занимаваха ума му, а очите му все се стрелкаха да проверяват положението на Слънцето, докато висяхме петстотин мили над Турция.
Към средата на следобеда влекачът заговори:
— Моят тридесет и трети мозък изчисли, че сега ядрото на планетата ще се върти малко по-близо до нейната ос. Обаче процесът на регулиране ще продължи значително повече, защото ударът беше под твърде остър ъгъл. Разполагам с резултатите. Искате ли да ви ги съобщя?
— Не — отвърна Хелър, вперил очи в часовника.
Около шест часа местно време сенките долу вече бяха много дълги. Хелър отиде в задните помещения и след малко се върна в пилотската кабина, облечен в черно и преметнал през рамо чанта с инструменти.
Свали веригата от мен и ме отведе в каютата на инженера. Позволи ми да взема някои от дрехите, които бяха оставени там.
Още се преобличах, когато той влезе в кухничката, за да ми намери някаква храна.
Тогава намерих нещо.
Не можех да повярвам на късмета си!
В якето, което избрах, имаше скрит нож! Острието беше дълго пет инча и добре наточено. И плътно прилягаше към ребрата ми отляво!
Когато Хелър ми донесе пълна чиния и кутия с напитка, грижливо се постарах да изглеждам все така мрачен.
— Има едно напълно изоставено поле — казах му, — на около три мили от базата. Разположено е в гънка на планината и няма големи камъни по него. Собственост е на базата, но почвата е твърде изтощена, затова не го дават на арендатори. Ако кацнем там след здрачаване, само трябва да минем оттатък хълма и ще излезем на път, който води право към вилата. По него също почти никой не минава. Ще мога да те преведа от там, но трябва да се вслушваш в съветите ми и да правиш каквото ти кажа.
Той не ми обръщаше кой знае какво внимание. Зяпаше часовника от коридора. Знаех какво го измъчваше. С цялата си душа искаше да ми вярва, но вътрешният глас му подсказваше, че може би го лъжа. Доста пребледнял ми се виждаше. И ръцете му трепереха едва забележимо.
Внимавах да не се издам колко съм доволен от състоянието му. Истинска бомба хвърлих в душата му. Положението ми се промени напълно. Той вече ставаше небрежен и разсеян!
Тъмнината се сгъстяваше над земята долу.
В пилотската кабина Хелър старателно въведе координатите на полето.
Най-после земята под нас потъна в мрак.
— Да тръгваме — каза Хелър и посегна към контролното табло.
Не смеех да дишам. Само след час-два щях да бъда свободен, за да залича веднъж завинаги надеждите на Земята да има евтина енергия. Роксентър трябваше да бъде спасен!
И съвсем скоро трупът на Хелър щеше да се присъедини към безжизненото тяло на графиня Крек.
Трета глава
Приземихме се безшумно в нощта.
На излизане от въздушния шлюз Хелър остави котарака вътре.
— Ти стой тук и пази кораба.
Прекосихме откритото поле и започнахме да се катерим по склона, за да стигнем до пътя.
— Трябва да сме много тихи — казах на Хелър. — Когато ме видиш да спирам и да се ослушвам, ти също спри.
— Върви пред мен — заповяда той. — И побързай.
Ускорих крачките си. Отчаяно се мъчех да измисля как да му мина в гръб. Имах нужда от възможност само за един удар. Хелър беше смъртен като всеки друг, а вълнението му пречеше да бъде предпазлив. Но разполагах и с други начини да го довърша.
Спуснахме се по отсрещния склон и слязохме до пътя. Никой не минаваше насам.