Минавахме край огрените от слънцето поля на Турция, но аз не ги и поглеждах. Промъквахме се из претъпканите улици по азиатския бряг на Истанбул, но това не ме интересуваше. Прекосихме Босфора, а аз не исках и да знам за корабите в пролива под нас. С чести гръмки сигнали на клаксона напредвахме по улица „Кемералтъ“ в Бейоглу, докато аз се свивах от страх. Заобиколихме стотиците минарета и твърде скоро се озовахме пред централното управление на „Пиастра Банкасъ“. Чувствах се изтощен от триста мили непреодолим ужас.
Но денят продължи по-лошо, отколкото се опасявах.
Мудур Зенгин се съгласи да говори с Фахт Бей, но когато всички влязохме в кабинета му и той ме видя, помислих, че веднага ще ни изгони.
Хелър пое инициативата. Огледа богато обзаведената стая и придърпа три кресла към украсеното с дърворезба бюро.
— Може ли да седнем? — попита той.
— Не желая да имам нищо общо с този човек! — натърти Зенгин, впил неприязнен поглед в мен.
Хелър ме бутна в едно от креслата, после той и Фахт Бей се настаниха в другите две.
Мудур Зенгин остана прав. Трепереше от гняв.
— Опитваме се оправим хаоса, който е забъркал — обясни Хелър.
— Самият дявол не би успял! — заяви Зенгин.
Седна само за да опре лакът на бюрото и да насочи пръст към мен.
— Знаете ли какво направи този човек? — въобще не изчака някой да му отговори. — Имаше на разположение приказни суми за харчене от лихвите, но той ги прахоса и започна да пилее основния си капитал. Остави наложницата си да беснее с кредитна карта в ръка и дори не й се скара. Остави банката да урежда всички сметки, а накрая реши да си купи яхта. Весело си плаваше из океаните и се забавляваше чудесно. Ние покривахме всички разходи на яхтата, дори му помогнахме да я продаде пет пъти по-скъпо, отколкото струваше, а той избяга нанякъде и провали сделката.
— Според мен все има някаква възможност да поправим стореното — намеси се Хелър.
— Нима? — троснато каза Зенгин. — Не и стореното от него! Той извърши най-страшното престъпление! — Отпусна се назад в креслото, а устните му се свиха от погнуса. — Когато ипотекира собствеността си, ТОЙ ОТИДЕ В ДРУГА БАНКА!
Хелър се обади:
— Непременно има някакъв начин…
— След такова оскърбление? — възкликна Мудур Зенгин.
Изтри ръце, сякаш по тях бе полепнало нещо гадно.
— Предполагам — упорстваше Хелър, — че познавате Фахт Бей.
— Да, работим с фирмите, на които е представител. За мен е неприятна изненада, че може да има нещо общо с този тип!
— Той пак ме посочи.
— Ами Фахт Бей и аз сме съветници на неговото семейство — каза Хелър. — Малко късно се появихме.
— Несъмнено! — потвърди Зенгин.
— Бихте ли ми отговорил на един въпрос? Защо вашата банка продължаваше да плаща сметките му?
— Много е просто — отвърна Мудур Зенгин. — Долу, в личния си сейф този тъпак има купчина сертификати със златно покритие, зарязал ги е там и всеки ден губи пари от нищожните лихви. Но все някой ден ще трябва да дойде и да отвори сейфа си, тогава ще го чакаме с всички сметки в ръка. Ако пък умре, при изпълнението на завещанието ще си вземем своето.
Изпъшках. Надявах се Хелър да не научи за съдържанието на сейфа.
— Колко интересно — отбеляза той. — Боя се, че Султан Бей пропусна да ни уведоми за това. Споменахте за някаква ипотека. Какво ще стане, ако получим доказателства, че тя е фалшифицирана и представим самопризнанията на човека, който е извършил това?
Мудур Зенгин сви рамене.
— Би било типично за международните афери на „Греб-Манхатън Банк“. Ако ни представите тези доказателства, ипотеката ще бъде обявена за нищожна, а „Греб-Манхатън“ ще бъде подведена под отговорност за съучастие в измама.
Хелър си погледна часовника.
— Сега е единадесет и половина. Ще се съгласите ли пак да поговорим след обяда. Това е в интерес и на вашата банка.
— Само заради останалите директори — неохотно каза Мудур Зенгин.
Излязохме, а той не стана да ни изпрати до вратата.
— Солтан укори ме Хелър, — явно не си бил напълно откровен с нас.
Колата беше на паркинга. Хелър ме бутна вътре и нареди на Терс и Ахмед да се поразходят наоколо. Затвори вратата и измъкна отнякъде записващ видеофон. Натисна бутоните.