Всъщност се безпокоях точно заради Влекач Едно. Беше проектиран за междугалактични преходи и имаше съответните двигатели. Когато задвижваха толкова дребен кораб, гигантските преобразуватели на времето „Бъдеще-Минало“ достигаха 10.5 пъти по-голяма бързина, от който и да е друг. А Влекач Две бе избухнал в открития космос, погубвайки целия си екипаж. Казваха, че причината била в прекалено бързото натрупване на енергия при пресичане на силовите линии във вселената.
Слава на Боговете, сега не използвахме „Бъдеще-Минало“. Движехме се с помощните двигатели, само с частица от скоростта на светлината. Но пак пресичахме часовите зони, сякаш подминавахме малки гари.
Криехме се в неосветената половина на атмосферата, която се местеше от изток на запад и трябваше да внимаваме, за да не изскочим пред нея. Когато стигнем Кънектикът, там едва ще е паднал здрач. Щеше да е тъмно, в небето трябваше да се вижда само тънкия сърп на старата луна.
На предните екрани забелязах светлините на Ню Йорк, малко вдясно от нашия курс.
— Ей там е Бриджпорт — каза единият пилот. — А право пред нас е Норуолк. Насочили сме се право към целта. — Той се изсмя. — Мога ли да му плюна в мутрата на оня офицер, ако трупът си е още на мястото?
— Плюй колкото щеш — позволих му.
И все пак не изпитвах очакваната радост от смъртта на Хелър.
— Не летим ли прекалено ниско? — попитах ги.
— Радарите им не могат да ни засекат — увери ме капитан Стаб. — Нали имаме абсорбопокритие. Можем да си хвъркаме и на трийсет хиляди фута, а ние сме на седемдесет.
Пилотът намаляваше скоростта. Антиускорителните и гравитационните секции на кораба действаха толкова недоловимо, че разбрах за спирането едва когато видях светлините под нас да се забавят.
Спускахме се все по-ниско — четиридесет хиляди фута, двадесет, десет, пет хиляди.
Един от инженерите ме уплаши — в движение отвори люковете на въздушния шлюз. Капитан Стаб отговори на моя стреснат поглед:
— Вълните на твоето радио не могат да минат през корпуса. Обади се на твоя човек и провери дали всичко наоколо е чисто.
— Агент Рат — повиках по радиостанцията.
— О, благословени да са Боговете, че дойдохте! — слабо се обади Рат. — Паднах точно под стълбата. Толкова кръв загубих, че не мога да помръдна.
— Да върви по дяволите кръвта ти — сопнах му се аз. — Чисто ли е наоколо или да пуснем „синята светкавица“?
— О, недейте, моля ви! Може повече да не се опомня! Тук няма никой. Кацайте по-бързо, за да ми спасите живота.
Стаб чу разговора. Махна с ръка на пилотите. Влекач Едно се спусна рязко.
Старата гангстерска къща се виждаше неясно на нашите екрани. Вечнозелените дървета около нея личаха по-добре.
Корабът се настани на едно изравнено място, на стотина ярда от входната врата.
Беше много тъмно. Песента на щурците ми се струваше някак призрачна. Чувах хъркащото квакане на голяма жаба в потока. Тук-там примигваха светулки. Ароматите на провинциалния Кънектикът нахлуваха през отворените люкове.
Капитан Стаб посегна над рамото на пилота и завъртя регулатор. На един от екраните светна инфрачервено изображение на верандата.
Рат май наистина лежеше под стъпалата, с лицето надолу. Явно бе загубил съзнание. На самата веранда се виждаше по-студено тяло. Изглежда Рат е нямал сили да премести трупа на Хелър.
— Гърмящи звезди, я вижте онова там! — викна капитан Стаб.
Сочеше весело торбата на верандата. Около нея се виждаха разпилени диаманти. Дори на инфрачервената светлина блестяха чудесно!
— Джийб! — изръмжа Стаб на единия инженер. — Отивай да ги прибереш!
Инженерът метна на рамо бластерна пушка. Скочи от люка, чувахме отдалечаващите се стъпки.
Преместих се във въздушния шлюз. Разбира се, влекачът лежеше водоравно и трябваше само да прекрача навън. Но нямах никакво намерение да излизам.
Очите ми се пренастройка от червеникавата светлина в кораба към мрака. Всъщност имаше достатъчно светлина — далечното сияние на градовете и тънкият резен на луната в небето.
Гледах как Джийб доближаваше верандата с готова за стрелба пушка.
Светулките примигваха. Жабака пак заквака. Нещо странно имаше в сцената пред мен. Чудех се дали наистина тук са погребани десетки гангстери от времето на сухия режим. Дано Боговете ни опазят от техните призраци!