— Сър, това ми стига — заяви Фахт Бей. — Нали разбирате, аз и повечето ми хора мразим наркотиците. Забелязахте ли, че никой в базата не ги употребява? Те са ужасни!
— Напълно съм съгласен с вас. Вече имат опит как съсипват хората.
— Трябва да решим още нещо — каза Фахт Бей. — Какво да правим с онези престъпници, на които променяме външните белези?
— Е, обещанието трябва да се спазва. Нямате нужда от излишни врагове. Свършете си работата с тях. Но не приемайте никой друг.
— Добре. Бихте ли поне намекнал по какъв начин да ръководя базата отсега нататък?
— Сприятелявайте се с тукашните хора — посъветва го Хелър. — Побързайте с обучението на земните лекари за премахването на заразните болести. Поискайте от Прахд да сподели с тях знанията си за лечението на наркоманите. Помогнете на околните стопани да преминат към отглеждането на нещо по-полезно.
Фахт Бей вече се смееше.
— Значи наистина да ги учим в селскостопанското училище?
— Че защо не? — учуди се Хелър. — Разбира се, Флотът на Негово Величество може да има и други заповеди за вас. Биха могли дори да заповядат евакуацията на цялата база. Кой знае? Но най-добре да оставим бъдещето само да се погрижи за себе си.
— Сър — промълви Фахт Бей, — на секундата ще се махнем от тази пустош, ако ни дадат шанс.
— Е, животът не е само сладкиши и розова искряща вода. Поне знаете, че някой ден ще можете да се приберете по домовете си.
— Благодарение на вас, офицер Хелър. Вие ни вдъхнахте нов живот. До последния си ден аз и моите хора ще ви благославяме.
Едва не повърнах, докато слушах хвалбите му за този „бибипец“ Хелър. Колкото до последния им ден, щях да им доведа един Смъртен батальон, за да го изживеят много скоро!
Замислих се за всички гадости на Хелър, които трябваше да премахна. Вече не беше достатъчно да пръсна на парчета неговия излъчвател на микровълнова енергия. Да, бих могъл да бомбардирам Детройт, Очокичоки и Емпайър Стейт Билдинг. Но май и това не стигаше. Освен Смъртния батальон, предназначен за тази база, сигурно щеше да се наложи и използването на нападателна ескадрила от космическите сили на Апарата, за да ликвидирам всички военни бази и правителствени центрове, които откажат да капитулират. Но нямаше защо да организирам мащабно нахлуване, имаше достатъчно хора тук, които да използвам като марионетки управници.
Лесно си представях как щеше да изглежда Роксентър. Ето го пред мен, изоставен и облечен в дрипи, свил се в задния двор до кофите за боклук, а аз вървя към него във великолепието на своята волтарианска униформа, заобиколен от чудесни помощници — престъпници от Апарата. Казвам му:
— Делбърт, помниш ли ме?
Той ме зяпва.
— Боже милостиви! Инксуич, моя семеен „шпеонин“!
— Ами да, Роки, кой друг? Дойдох да ти върна властта над Земята, която ти отнеха.
А той ще се задави от благодарност, докато един от помощниците ми му подава вода, а друг почиства раните му.
И тогава рамо до рамо ще тръгнем към славата, глухи за жалките писъци на осакатените и умиращите и ще подложим отрепките на такова изтребление, каквото никой досега не е виждал.
И от канавките, залети с кръв, мис Пинч ще надигне бледа ръка, за да извика последните си думи:
— Прости ми, Инксуич! Прости ми, аз не знаех…
Някой ме раздруса.
— Събуди се — Беше Хелър. — Влизай във влекача. Вече се здрачава и след час отлитаме към Волтар.
Усмихнах се. Точно от това имах нужда, за да осъществя мечтите си.
Четвърта глава
В понеслия се сред пространството влекач прекарах цели три дни, вързан за едно жироскопично легло.
Беше си чисто изтезание. Времевите двигатели „Бъдеще-Минало“ ревяха с цялата си мощ през първата половина от пътуването, ускорявайки ни до границата на унищожението, после ревяха с пълна мощ, за да намалят скоростта. Навсякъде прескачаха искри и сред пращенето и тътена не знаех дали следващият миг ще ме срещне със смъртта. Мразя космическите полети, особено пък в този „бибипски“ влекач.
Каютата, където ме оставиха, беше точно зад пилотската кабина и при всяко отваряне на вратата извивах шия, за да проверя дали някой седи пред контролното табло.