Вратата към личната ми тоалетна беше затворена.
— Е, къде са? — попита графиня Крек.
Разбира се, не съществуваха никакви копия на онези фалшиви прокламации. Казах й:
— О, не си мислете, че се опитвам да ви преча. Само че трябва да си припомня под точно коя дъска на пода ги скрих.
Нямаше особено значение коя дъска щях да надигна първа. Под всяка от тях се криеше изобилие от материали за изнудване, защото от първия си ден в Апарата събирах информация, с която да подпомогна кариерата си. Това е единственият начин човек да си пробие път и да наложи волята си.
Успях да си придам леко разсеяно изражение на лицето. После се хванах за корема и примижах като от болка. Понаведох се леко и хванах края на една дъска. Виждаше се, че под нея са наредени листове. Пуснах дъската.
— Не, не е тази. Не ми се ще да разбиваме всичко тук на парчета… — Пак направих гримаса. — Ако не ме напъваше толкова да отскоча до тоалетната…
— Какво? — каза Хелър.
— Имам диария — обясних. — Заради по-силното притегляне е. Космонавт като тебе въобще не би забелязал, но тук отново тежа с една пета повече, отколкото на Земята, организмът ми още не се е приспособил. Ако ме пуснете да вляза в тоалетната, сигурно ще успея да се съсредоточа.
Като притисках корема си с едната ръка, с другата посочих вратата.
Хелър заповяда на един щурмовак да провери помещението.
Войникът отвори вратата, зашари навсякъде с фенерчето си и сви устни от застоялата воня. Лъчът се отрази от прозореца, щурмовакът долепи лице до стъклото, за да погледне надолу към тъмната река Уийл, виеща се петстотин фута по-надолу. Увери се, че прозорецът е запечатан и не се отваря. Накрая излезе.
Влязох много припряно, за да не събудя подозренията им. Погледнах през рамо графиня Крек и затворих вратата.
Съвсем безшумно я залостих.
Внимателно напипах тайното лостче, с което се отваряше страничната стена. Плоскостта се плъзна гладко и тихо. Видях водещата към горния люк стълбичка.
Отправих смирена благодарност към Бъгз Бъни, който често ми даваше вдъхновение.
Стъклото в прозореца на тоалетната беше от онези, които се чупят без никакъв звук. Вдигнах сака с моите записи. Стоварих го върху прозореца.
Дори не се чу дрънчене.
Останалите в рамката назъбени парчета изглеждаха много убедително.
Шмугнах се в спасителния отвор и плъзнах стената на мястото й.
Безшумно се изкачих по стълбичката.
Ловко отворих горния люк.
Стъпих на покрива, осветен само от звездите. Заключих люка.
Без да причиня никакъв звук, пропълзях до един навес, за да се прикрия срещу въздушно наблюдение.
Наблизо имаше отвор на вентилационна тръба, спускаща се до канцелариите на отдела, затова си дръпнах главата настрани.
И НАДАДОХ ЗАТИХВАЩ ПИСЪК!
Още секунда долу беше тихо.
После се надигна страшна врява.
Някой напъна вратата на тоалетната.
Приклад се стовари върху ключалката.
Трясък на изтръгнато резе.
— ИЗЧЕЗНАЛ Е!
Шум от преобърнат стол. Тропот на обувки.
Нечий глас прозвуча, сякаш човекът беше промушил глава през прозореца:
— Ей, до долу има стотици футове!
— Виждаш ли тялото?
— Да се обадим ли на речния патрул?
— Забелязваш ли стълба или въже? — попита Хелър.
— Сър, само отвесна скала. Ето ви моето фенерче.
Чух гласа на графиня Крек през отвора на вентилационната тръба:
— Ах, този нещастен тъпанар. Предпочел е да се самоубие, вместо да го съдят.
— Ами не мога да го виня за това — намеси се Хелър. — Неизбежно щяха да го осъдят на смърт.
Отново Крек:
— Добре, хайде да намерим прокламациите. Нали затова сме тук.
Трясък от откъртвани дъски. Шумолене на хартии. Пак шум от дъски.
Някой от щурмоваците каза:
— Сър, още нищо не се вижда в реката.
Хелър:
— Помогни ни в претърсването.
Крек:
— Може да ги е скрил зад стените.
Запукаха още дъски. Рязко дърпане на чекмеджета.
Щурмовак:
— Ама че „бибипска“ работа, сър, я вижте тук. Тоя май е смятал да изнудва половината хора от Апарата.
Друг щурмовак:
— „Кърканите“ така си оправят работата.