Я да видим. Ске. Да. Бившият ми пилот Ске може би живееше наблизо.
Не. Той не би трябвало да живее, където и да било. Дадох му фалшиви банкноти и сигурно отдавна са го екзекутирали за това.
Мийли! Бившата ми хазяйка. Само на няколко квартала от тук!
Не. На нея също платих с пари, за които екзекутираха, без дори да задават въпроси.
Наоколо беше тъмна пустош. Никакви хора. А и никъде нямах приятели.
Какво да правя? Какво да правя? Трябваше незабавно да предам съобщението на Ломбар!
Полицейско управление!
Не, Хелър може би е предупредил за мен „кенефните мухи“ и току-виж ме арестували.
Моят аерокар!
Но нямах и представа къде го пазят, нито дали още ми е зачислен.
Оглеждах се диво. И тогава се натъкнах на нещо. До сградата бе оставен аерокар. Ще го открадна!
Прокраднах се до машината. Не забелязах никой наблизо.
КЪСМЕТ!
Вратата беше отключена!
Пъхнах се в кабината.
КЪСМЕТ!
Нямаше блокировка на контролното табло.
КЪСМЕТ!
Двигателят се включи мигновено.
Литнах право напред и нагоре в нощта. Погледнах надолу. Дори никой не си подаде главата през прозореца, за да види какво става.
Така, къде се намирах в момента?
Вдясно от мен беше градският офис на Ломбар. Спуснах се натам.
Дори една светлинка не различих в мрака.
Завих наляво — към мястото, където Ломбар отсядаше при идването си в града, нещо като леко порутен дворец.
Всичко беше тъмно, нямаше и охрана.
Добре, защото това означаваше само едно — ЛОМБАР БЕШЕ В СПИТЕОС!
Пак късмет!
Насочих аерокара нагоре към линиите на въздушния трафик. Под себе си виждах целия Правителствен град. Издигнах се още по-високо. Някъде вдясно от мен останаха Нафуканите хълмове. Но очите ми се стараеха да проникнат през тъмнината — към неясните очертания на планините. Зад тях беше Голямата пустиня. А оттатък тази пустош беше Спитеос!
Пресметнах набързо. Хелър трябваше да стигне до базата с мобилизационния резерв на Флота, а оттам щеше да отлети до Спитеос с влекача. При това със страхотна бързина.
Отново всичко висеше на косъм.
Но аз вече устремно напредвах към целта!
Трета глава
Отвисоко виждах дребните огньове, пръснати из лагера. А черната крепост Спитеос приличаше на непрогледно петно по-назад. На фона на белезникавата пустиня дълбоката пропаст изглеждаше като рана от нож в плътта на планетата.
Нямаше стрелба засега. Сериозно се съмнявах Хелър да се промъкне незабелязано, въпреки абсорбопокритието на своя кораб. Дори в Апарата малцина знаеха за съществуването на Спитеос и тайната беше охранявана грижливо и бдително. Едва ли някой би успял да кацне върху Спитеос ей така, струваше ми се невъзможно. Никакви кораби не доближаваха това място. Появата им би предизвикала незабавен обстрел.
Надявах се, че съм пристигнал навреме.
Веднага поискаха да съобщя кой съм. Сигурно наближаващият в нощта аерокар изглеждаше твърде подозрителен. И с петнайсетте хиляди войника в лагера до Спитеос не изпитваха недостиг от часови и наблюдатели.
Притиснах електронната си карта към сензорния екран.
На екрана светна заповед:
Остани на място!
И това беше съвсем обичайно. Непохватно накарах машината да замре неподвижно в небето.
Екранът просветна отново:
Не си включен в нашите списъци.
Взех микрофона.
— Дълго отсъствах. Абсолютно, крайно наложително е веднага да се срещна с Ломбар Хист!
Чакай.
Спитеос се извисяваше мрачно под звездната светлина и сиянието на току-що изгрялата луна. Тръпки да те побият от това място. Сякаш чувах стоновете на хилядите политически затворници, натикани в дълбоките цяла миля подземия.
Изнервих се. Зареях поглед към хоризонта, където беше Дворцовият град, но разбира се, беше невидим, пренесен тринадесет минути в бъдещето от черната дупка в планината зад него. Надявах се, че Ломбар Хист не е отишъл там. Вярно, времевият скок беше прекрасна защита от нападения, но и доста затрудняваше изпращането на съобщения.
От екрана ме попитаха:
Виждаш ли оранжевия сигнал?
Сведох поглед. В края на лагера, близо до Спитеос, блесна ярка оранжева точка.