Забелязах тъмна линия по осветения от луната пясък. Сухо дере, очертано от храсти!
Метнах се няколко фута надолу по склона. Свих се на дъното.
Шум от мотори!
Преобърнах се и надникнах през клоните.
Разтрошеният кораб бе твърде близо. Мислех, че съм се отдалечил достатъчно!
Твърде късно. Първите коли вече пристигаха. Бяха десетки! Фаровете осветяваха всичко!
Обзет от истерия, оглеждах трескаво сухото дере. Погледът ми се натъкна на голям плосък камък. Лежеше близо до дупка в склона. Припълзях бързо натам. Легнах в дупката и придърпах камъка над себе си. И се свих на съвсем малко кълбо.
От разбитото летящо оръдие се чу рев:
— Разпръснете се И ГО НАМЕРЕТЕ!
Тропот на тичащи крака.
Все по-близо!
Чувах дрънченето на оръжия и ремъци.
Още мотори. Някой обикаляше с малък танк и камъкът се тресеше от грохота на веригите.
Идваха още коли.
Очаквах всеки миг някой да повдигне камъка, за да изпълзя и да бъда стъпкан.
Навсякъде тежки стъпки на ботуши. Земята потрепваше.
За да успокоя ужаса си, опитвах се да мисля за нещо обнадеждаващо — например, как изведнъж със съскане изгарям на коричка и изчезвам. После се сетих за още нещо — преследвачите ми бяха толкова многобройни, че заличаваха всички следи, които оставих.
Надеждата пърхаше, както бях на косъм от инфаркта.
Ще ме подминат ли?
Всяка минута се точеше като вечност.
Цял взвод мина на няколко крачки от мен.
— Трябва да е много тъп, за да тръгне насам — каза един офицер. — Никой не може да прекоси пустинята пеша. Трябва да се е шмугнал обратно към Спитеос, пропуснали сме го някъде по пътя.
Той изкрещя заповеди и няколко коли бавно потеглиха към Спитеос.
Наблизо нямаше никой. Или поне не ги чувах.
Имаха някакви затруднения в кораба. Някакъв офицер се разкрещя:
— Тоя кабел се е омотал два пъти около него. Тук нямаме нищо да го разрежем. Бързичко се връщай до ремонтните работилници и вземи най-голямата резачка, която имат!
Една кола ускори с ръмжене и изчезна.
Шумотевицата позатихна.
Свит на кълбо, аз знаех, че не мога вечно да остана в тази поза. Бях твърде напрегнат. Исках да се изпъна и да си поотпусна нервите. Предпазливо си промуших ръцете изпод камъка. Никой не ми откъсна пръстите. Безшумно избутах камъка. Дерето беше пусто.
Изпълзях нагоре по склона и надникнах през храстите.
Наоколо сигурно се бяха пръснали стотина коли, някои по-близо, а някои доста далеч от падналото летящо оръдие.
Хората се мотаеха насам-натам и чакаха.
Пристигна щабна кола.
— Донесохте ли резачка?
— Не, ей сега ще я докарат.
Беше генерал от войските на Апарата. Надникна в кораба, сигурно търсеше Ломбар.
— Сър, докато чакаме инструментите, за да ви измъкнем, искате ли да предприема някакви действия?
— ДА! — изрева Ломбар от сгърчения кораб. — Незабавно издайте заповед за арестуването на Джетеро Хелър, който се опита да ме убие! Съобщете я на Армията и на Вътрешната полиция! Иначе не можем да го докопаме!
— Да, сър. Веднага, сър. Капитан Бодкинс, заемете се с това. Има ли друго, сър?
— Блито-3! Там всичко трябва да е тръгнало накриво. Пратете Смъртен батальон в базата със заповед да издирят всички предатели, които са помагали на Хелър и са изпълнявали заповедите му. Да бъдат изтребени!
— Да, сър. Заемете се с това, лейтенант Уайп. Сър, мога ли да направя още нещо?
— ДА! Солтан Грис! Издайте заповед до всички в Апарата да го издирят и заловят! Не го убивайте! Доведете ми го жив! Този изменник ще бъде изтезаван поне месец, преди да умре!
Шеста глава
И последната бледа искрица на надеждата угасна в мен. Чак до този момент, въпреки всички доводи на разума, аз се бях вкопчил отчаяно в шанса Ломбар Хист, щом отмине шокът от катастрофата, да се отърве от пристъпа на параноична шизофрения и да разбере, че съм се опитвал да го спася.
Но не, това нямаше да стане.
Навсякъде около мен се простираше непреодолимата пустиня. А да се върна в Спитеос с неговите килии за изтезания беше решение, което щях да взема само в последните гърчове на мазохизма.