Олюлявах се, но тичах към портите.
Стражата!
Свалиха копията си, за да ми препречат пътя!
— Стой! Не можеш да влезеш тук!
— О, моля ви, милосърдни Богове! — писнах аз.
Огледах се с ужас през рамо. Озърнах се навсякъде за преследвачи. И креснах на застаналия само на пет фута от мен страж:
— Трябва да говоря с някой съдия на Волтар и то бързо!
— А това какво е? — Стражът сочеше моя сак. — Бомба ли е?
— Я се разкарай! — викна ми другият.
О, богове, това беше последното ми убежище в целия свят!
— МОЛЯ ВИ! — запищях аз.
Кисел глас се обади от балкон на вътрешния двор.
— Каква е тази врява?
Някой иска да влезе, Ваша Светлост. Ама досега такова нещо не се е случвало!
— И какво иска този човек?
— ИМАМ ДОКАЗАТЕЛСТВА! — извиках аз. — ТУК СА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА!
Вдигнах сака си.
Недоволният глас каза:
— Доведете го в съдебната зала. Ще си облека тогата и ще сляза. Такова чудновато нещо не съм чувал — някой иска да влезе!
Чух затръшването на балконската врата.
И хвърлих последен уплашен поглед към небето.
Стражите ме бутнаха напред през обраслия с трева двор. Махнаха на един от вътрешните стражи да отвори скърцащата врата.
Повлякоха ме по облицовани с плочки подове, под угасени светлинни плочи. Сенките на стражите бяха огромни под нощните лампи по стените.
Тласнаха ме в голяма зала, пълна с пейки. Точно пред мен имаше тъмна ниша. В нея се отвори врата.
Някой включи осветлението. Съдията тъкмо се настаняваше в огромно кресло на издигнатата платформа пред нишата.
— Съмнителен тип — отбеляза съдията. Беше много стар и посивял. Тогата му беше с цвят на току-що пролята кръв. — Я го доведете по-наблизо. Какви бяха тези приказки за доказателства?
Пак вдигнах сака.
— Тук са. Всичко е тук.
— Но доказателства за какво? — попита съдията. — И кой сте вие, между другото?
— Офицер Солтан Грис от Апарата — отговорих аз.
С трепереща ръка му подадох електронната си карта.
— От Апарата ли? А, приятелю, не ти е тук мястото. Апаратът си има собствени съдилища, ако въобще си прави труда да ги използва. Според мен нещо си сбъркал.
Вцепенявах се от мисълта, че ще ме избутат обратно през тази врата. Вътрешната полиция вече трябваше да е научила за катастрофиралия аерокар и дори съобщението на Апарата да не бе стигнало до тях, щом видеха номера на машината, веднага щяха да се обадят и да научат какво ставаше.
— Ваша Светлост — изписках аз. — Извършени са престъпления срещу държавата. Аз съм престъпникът. Предавам се в ръцете на правосъдието.
— О, я виж ти, твърде необичайно — отбеляза съдията.
През една странична врата влезе човек, който още обличаше куртката си. Съдията го попита:
— Имаме ли Императорска заповед за задържането на някой си Солтан Грис?
— Не, Ваша Светлост. Единствените още неизпълнени заповеди са за задържането на принц Мортиуай и някои от съучастниците му. Помня всички имена и между тях няма Солтан Грис.
Съдията надигна ръка, за да даде знак на стражата.
— Ох, милостиви Богове, моля ви! — извиках аз. Не ме изхвърляйте през тази врата. Заклевам ви се, че съм престъпник. В името на Небесата, арестувайте ме!
Съдията се навъси.
— Бих могъл да ви предам на Вътрешната полиция за нарушение на обществения ред. Това стига ли ви?
„Кенефните мухи“ щяха да ме набутат в ръцете на Ломбар само след секунда!
— О не, Ваша Светлост! Престъпленията ми трябва да бъдат разгледани от Имперския съд, заклевам се!
— Човече, — каза съдията, — без заповед за задържане и дори без ясно определение на престъпленията, няма какво да търсиш тук. Махнете го.
— Не, не! — ВДЪХНОВЕНИЕ! — Един Имперски офицер ме водеше, за да ме предаде на вас.
— Нима? — усъмни се съдията. — Е, къде е той?
Тъкмо да кажа, че му избягах. Но това не звучеше убедително. Целият се обливах в пот. Служителите на Хист може би вече чакаха зад онази врата!
— Забави се някъде — излъгах. — Обещах му сам да дойда при вас!
— Хайде стига — укори ме съдията. — Според мен си измисляте. Та кой е чувал арестант сам да се предава на съда?
ВДЪХНОВЕНИЕ!
— Ваша Светлост, — извиках, — имам свидетел. Командир Круп от базата с мобилизационния резерв на Флота знае, че бях арестуван и че трябваше да бъда доведен тук.