И вместо да ви се стоварвам на главите напълно непознат, като оскърбя вашето чувство за приличие и добри обноски, вероятно е най-добре да ви се представя.
Аз съм Монте Пенуел и наскоро завърших Имперската академия за изкуства. Среден на ръст, средно мургав и според майка ми и безбройните роднини, близки и далечни, имам шанс далеч под средния да направя нещо свястно в живота, освен ако се откажа от глупавите си идеи да стана прочут писател. Здрасти, как сте?
Моето запознаване — предполагам, вашето също — с тази МИСИЯ ЗЕМЯ започна по твърде странен начин.
Всеки месец трябва да изпълнявам задължението си да обядвам със своя чичо (по-скоро дядо) Лорд Дом, в Имперския съд и затвор на хълма над Правителствения град. Този обяд е част от семейния заговор (в който са замесени и безбройните роднини), опиращ се на надеждата да бъда убеден по твърде неделикатен начин, че съм длъжен да се заема с нещо полезно, да бъда достоен за родовите традиции и така нататък. Лорд Дом е настроен в полза на идеята аз да се заема с право. Затова всеки месец съм принуден да изслушвам от него наставления как да подредя живота си — той не понася „драскачите“, особено пък онези, които нищичко не са публикували досега. Разбира се, мисли ми само доброто. Както и всички останали.
И така, седях в канцеларията на неговите чиновници и го чаках да изслуша изложението на едно съдебно дело и да научи причините защо трябва да реши, че нечия глава е по-добре да бъде отделена от тялото. Подчинените му щъкаха насам-натам делово и изпразваха разни наглед препълнени шкафове. Оживлението беше доста необичайно и слънчевите лъчи, проникващи през високите прозорци, се превръщаха в коси колони от светещи прашинки.
Внезапно ми хрумна идеята за поема, щях да я нарека „Ода за танцуващия въздух“. Стиховете вече се подреждаха в главата ми, но нямах на какво да ги запиша.
— Бъмбъл, — обърнах се към главния чиновник (и тези думи се оказаха съдбоносни), — бързо ми дай някаква хартия!
— Млади Монте — отвърна ми старчето Бъмбъл, — хартията е скъпа стока, срамота е да я хабите. — Наведе очи към количката, която товареха в момента. — Ето тук имаме разни боклуци. Можете да пишете на обратната страна на листовете.
Той сграбчи цяла пачка и я натика в ръцете ми.
Когато се справих с кихавиците, зачетох се в това, което получих. На всяка страница имаше печат „Поверително: Само за съдебния състав“.
— Чакай малко, Бъмбъл — спрях чиновника, — не искам да ти навлека беля на главата. Както изглежда, тези документи са секретни.
Бъмбъл ги огледа и сви рамене.
— Всички дела на Имперския съд са поверителни. Дори и затворниците имат право на известна дискретност, поне докато бъдат екзекутирани, а после материалите биват унищожени. Каква е датата на тези документи? А, ами оттогава са минали почти сто години. Едва ли бихте могъл да наречете това дело актуално, нали така? Монте, не си затлачвайте претовареното малко мозъче с тези работи. Всички тези хартии отиват право в дезинтегратора, защото не ни достига място.
Погледът ми се спря на последните редове от последната страница:
„Бъдете милостив.
Но не ме предавайте на онези.
Просто ме екзекутирайте бързо.
СОЛТАН ГРИС“
— Чакай — пак заговорих на Бъмбъл. — Явно не са изпълнили молбата му, иначе този документ нямаше да бъде съхраняван чак досега.
Бъмбъл ме погледна малко измъчено. Взря се в големия кашон, откъдето измъкна листовете. Поизгнилият етикет гласеше „Грис — Делото не е закрито“.
— Ами така ще да е. Останалото тук са протоколи от съдебните заседания. Вероятно въобще не са произнесли и изпълнили някаква присъда. А може да е грешка на архиваря. Случва се от време на време. Чудна работа, защо ли си е останало недовършено.
— Колко интересно! — отбелязах аз. — Искаш да кажеш, че са започнали съдебен процес, но тъй и не са го довършили? Обясни ми.
— Проклятие, млади Монте, трябва да опразним шкафовете преди обедната почивка. Вземете този злощастен кашон и ме оставете да си върша работата.
Да, кашонът натежа солидно в ръцете ми. Сами по себе си признанията изглеждаха внушително, а пък струпаните протоколи от съдебните заседания едва не ми пречупиха гръбнака. Въпреки всичко, преборих се да сваля пожълтелите, прашни листове от количката и се запрепъвах с товара си към своя скоростен аерокар, оставен във вътрешния двор.