— Я си вижте куртката! — скара ми се той. — Дано не сте се показвали пред хора в този вид. Хайде — о, Небеса! — влизайте в банята, а аз ще ви подбера други дрехи. Слуги, веднага изнесете този кашон!
— Не, не! — възпротивих се. — Това е много ценно!
— Ценно ли? Смърди на Имперския затвор!
— Точно така! — отчаяно потвърдих аз, докато пречех на слугите да изнесат кашона. — Преди почти сто години някой е молил да го екзекутират, но са му отказали! Това е лошо правосъдие! Дори не са приключили съдебния му процес. Нещо мирише на гнило!
— Значи все пак ще заемете поста на младши чиновник — донякъде облекчено каза Хаунд.
— Не! — извиках. — Ще напиша ода за това.
Моят камериер вдигна очи към тавана и разпери мощните си ръце. Типично за него.
Стигнахме до компромис — накарахме две прислужнички да поизбършат праха и оставихме кашона в средата на стаята, но върху парче плат, за да не цапа килима.
След като минах под душа, се преоблякох и се отървах от натрапниците. Реших да се отвлека от мислите за своите неприятности, като се заема с преживелиците на друг човек, затова взех дебелата пачка листове със самопризнания, отпуснах се в люлеещ се стол и се настроих за четене. Да, възможно бе да намеря вдъхновение за ода. Някои редове вече се мяркаха в съзнанието ми: „О неумолими стени на килията, най-после сърцето ми… разбито?… съсипано?… Стовари върху мен своята брадва, палачо, да намеря край на… злините?… съдбините?…“
Добре де, можех и по-късно да изгладя стиховете. По-добре беше първо да разбера за какво ми предстоеше да пиша.
Зачетох самопризнанията.
Така измина целият следобед. Бях като омагьосан. Беше проза на военен — стегната, без украси. Но и доста старинна. Вече никой не пише така, хората само трупат разни звуци и хубави думи, без да влагат някакъв смисъл. Целта е да построят цели кули от мъгляви рими, които накрая да рухнат като лавина в нищото. Беше особено интересно да чета нещо, в което се разказваше за случки, при това реалистично. Хъм, новаторски подход. Някои от по-ранните класици са писали така. Разказват история с начало и с край и всичко останало по средата. Забележително. Ще се опитам да им подражавам.
Дойде време и за вечерята, Хаунд ме измъкна от унеса, принуди ме да се облека подходящо и цели четири часа прекарах до дългата маса и в музикалния салон, за да бъбря с Корса и нейния брат. Момичето тежеше двойно повече от мен и имаше мускулатура на мъж. Твърде тънките й устни бяха склонни да изричат само думи за посеви и реколти, а брат й разказваше как ловуват лепъртиджи с оръдия и макар да се преструвах, че ми е интересно, вътрешно се гърчех от представата, че ме прогонват към Модон и чистия въздух в компанията на тези двамата. Лукавите подмятания и намеци на моята майка ми приличаха на древен стенобитен таран, удрящ ме по гърба, за да ме тласне в бездната.
С голяма радост се върнах в своя кабинет, за да се заема отново със самопризнанията.
Злодеянията на този човек ме потресоха. В безсрамието му не се долавяше и намек за остатъци от съвест. Преливаше от убеденост, че всиките му постъпки са съвсем естествени. Досега не си и представях, че такива са мислите на престъпните умове. Четях в захлас.
Всъщност не можех да се откъсна. Когато стигнах до последната страница на самопризнанията, беше четири часа сутринта.
Седях сред разпръснатите пожълтели страници, напечатани на гласодиктописец.
Бре, да го „бибипам“!
Прекъсваше в най-критичния момент — съдбата на ДВЕ империи, Волтар и Земята, висеше несигурно на везните! Цяла база трябваше да бъде изтребена, до последния човек. Бе издадена заповед за задържането на Джетеро Хелър. Графиня Крек може би е мъртва, потънала в дълбоката цяла миля пропаст. Дори не споменаваше какво е сполетяло котарака!
ПО ДЯВОЛИТЕ, КАК Е ПРОДЪЛЖИЛО ПО-НАТАТЪК?
О, колко недоволен бях от този престъпник Солтан Грис. И се примолил да го екзекутират. Напълно заслужено, щом зарязва читателя си в разгара на събитията!
Както и да е, нищо не можех да направя. Но преди да заспя, трябваше поне да си поблъскам главата над въпроса какво е ставало на Волтар и Земята по онова време.
Измъкнах Хаунд от леглото му и докато изслушвах мрънкането му, събудихме един от домоуправителите, двамата се заровиха в складовете на кулата и след множество отправени към тавана погледи, намериха старите ми учебници.