— Не съм и очаквал друго — казах му гордо. — Това е огромна черна крепост, останала от праисторическите времена. Дотам са двеста мили, точно на запад. Няма как да я пропуснеш. Би трябвало тази развалина да е с огромни размери.
— Не харесвам развалините — обади се Корса. — На Модон всичко е блестящо и ново. Всъщност вече поръчах на някои архитекти да започнат работа по нашия бъдещ дом.
Започна да ми се гади. Тази история бе стигнала твърде далеч, а и твърде бързо!
Нейният брат реши, че сега му е времето да ме обучи как да ходя на лов за лепъртиджи с оръдия, за да не пострадам още първия път. А Корса надълго и нашироко ми обясни какви мерки било задължително да се вземат, за да не бъдат изядени посевите от червеи.
Стори ми се, че получих амнистия от самия Император, когато Шафтър каза:
— Ами това ще да е!
Погледнах напред и надолу. През танцуващите вихрушки от прах забелязах процеп в земята, зловещ и ужасяващо дълбок. А отвъд него имаше обширен район, затрупан с натрошен черен камънак.
— Не виждам никаква крепост — отбеляза Корса.
— Нали каза, че тук имало крепост — присъедини се и нейният брат.
Край ръба на пропастта растеше яркозелена трева, където някакви тревопасни си бяха устроили угощение.
— Пастир! — възкликна Корса. — Кацайте, за да го разпитам за стадото му!
Шафтър веднага приземи аеробуса.
Изскочих, преди Корса да е обсебила селянина и го попитах:
— Това ли е крепостта Спитеос?
Той придърпа одеялото на раменете си и погледна, накъдето бях посочил.
— Тия черните камъни ли? — Дъвчеше някакво листо и изплю обилна храчка. — К’во да ви кажа, прадядо им викаше „Крепостните руини“. Пък може нявга на туй да са мязали. Ама да знаете, тука земята доста се тресе, поразмятала ги е.
Обърнах се към зейналата бездна.
— Някога слизал ли сте долу?
— К’во? — уплаши се той. — Да не съм някой побъркан. Една животинка ми падна там преди време, та я слушах как врещи цял час, ама тъй и не усетих кога е пльоснала на дъното.
Корса налетя и го заразпитва какви растения предпочитали животните му и какви билки им давал срещу болки в червата.
Отдалечих се и седнах на голям черен камък. Огледах местността. Според писанията на Грис лесно намерих вероятното разположение на военния лагер. Не исках да доближавам пропастта, където графиня Крек може би срещнала смъртта си. Питах се дали под твърдия базалт още се крият тъмници и кости на затворници.
Не можех да сдържам полета на вдъхновението си, измъкнах бележник и написах ето какво:
Огледах творбата си. Казах си, че никак не е зле. В добра форма си, Монте.
Чух стъпки зад гърба си. Бяха Корса, нейният брат и Хаунд. Не устоях на съблазънта да им прочета одата.
СЕЛЯНДУРСКИ КИКОТ!
Притиснала ръце към корема си, Корса накрая удържа смеха си.
— Ох, Монте! За всички ще бъде такова облекчение, когато те излекувам от тази мания да пишеш. Честно ти казвам, коремните ми мусели няма дълго да понесат подобно напрежение.
От този миг я намразих страстно!
Едва обърнах внимание на коментара на Хаунд:
— Нали ми обещахте, че няма да ми четете следващото проклето нещо. Ясно е, че съм длъжен да ви внуша накрая колко е важно човек да държи на дадената дума!
Сурово потиснах в душата си желанието да напиша „Ода за бездушните“.
Съзнавах без никакво колебание, че съм се родил, когато и където не ми е мястото. Тръгнах към аеробуса.
— Изнеси инструментите — заповядах на Шафтър.
— Да, ама не ми казахте точно какви инструменти да взема. Но съм подбрал всичко необходимо, с което да анализирате работата на всеки двигател, дето някога е произведен.