— Бързо, Шафтър! Можеш ли да включиш тора нещо?
Той огледа пулта. Когато кулата рухнала, крепежните болтове са задържали цялата система на мястото й. Но имаше твърде окаян вид.
— Че защо ви е? — попита Шафтър.
— За да извлека съхранената информация, разбира се!
— Ех, Монте, много ми е жал да ви разочаровам, ама и да е имало нещо в паметта, свършено е, няма го вече.
— Как така? — захленчих аз.
— Ами нали пускахме наоколо страхотни токови удари, за да търсим, та сме изтрили цялата памет.
Припаднах.
Какви ли страдания трябва да е преживял и Боб Худуърд на времето!
Ако още някой реши да ми помага в издирванията ми, най-добре да се откажа още отсега!
Най-сетне се изкатерих по въжетата и излязох. Седнах на камък под греещите луни.
Бе невъзможно да се примиря с перспективата да понасям Модон накуп с Корса и нейния брат или да умирам от скука зад някое бюро. В зеленикавото сияние на небето не беше изписано с огнени букви моето име. Дълбоката цяла миля пропаст ми се струваше особено привлекателна. Потиснато започнах да съчинявам „Ода за един погубен живот“.
Осма глава
През целия следващ ден се шлях безцелно и дори не си правих труда да събирам парчетиите, изровени от копачите.
Почти не спах през нощта. Освен това дълбоко в душата си съзнавах, че за това пастирско племе ще е от полза да има повече трева и вода и малко се срамувах от острата си неприязън към проекта на Корса. Някога, преди повече от 125 хиляди години Голямата пустиня е била плодородно поле. Навсякъде още личаха остатъците от напоителни канали. Но предишната цивилизация била изтрита от лицето на планетата и всичко се превърнало в прах.
Размишлявах над мимолетния живот на всяка култура. Можеха да бъдат унищожавани безследно. За първи път се запитах каква ли ще е съдбата на нашата цивилизация. На пръв поглед си беше напълно стабилна. Но дали някоя катастрофална война нямаше да я погълне в огненото си дихание?
Преди да напредна в съчиняването на „Ода за изчезналата слава“, която отразяваше обзелата ме печал, през ума ми мина съвсем неочаквана мисъл.
Може пък да няма никакъв заговор. Може би Волтар просто е унищожил Блито-3. Може би планетата вече не съществува. Може би са я сметнали за твърде сериозна заплаха!
Споменах за идеята си по време на вечерята.
— Чуйте, дали според вас някоя далечна, още незавоювана планета би могла да създаде оръжия, с които да разгроми Волтарианския флот и да погуби безследно Конфедерацията?
— КАКВО? — каза братът на Корса. — Да погуби безследно 110 планети? Ти сигурно си превъртял.
— За каква планета приказваш? — попита Корса.
— Тя е отбелязана на нашите карти — или е била отбелязана преди — като Блито-3. Местните жители я наричат Земя.
Братът на Корса прихна.
— Земяните идват! — успя накрая да изгъргори със селяндурския си глас.
Корса избухна в необуздан кикот.
Нейният брат вдигна очи към вечерното небе.
— Бързо се прикрийте! Над нас летят чужди кораби!
Тогава смехът им премина всякакви граници. Нямаше толкова да се засегна, ако и слугите не се бяха включили в общото веселие.
— Ох, Монте — изпъшка Корса след малко, — заради тебе наистина ще си скъсам някой мускул на корема! Какъв си клоун!
Постарах се да им обясня, че според мен само е вероятно Волтар да е унищожил цялата планета, защото някой я е преценил като заплаха. Но те не ме слушаха. Накараха всички прислужници да зяпат в небето, за да се уверят, че вражеският флот вече не е запълнил небето над нас, все се преструваха, че виждат непознати кораби и се блъскаха един в друг с викове на престорен ужас, уж всеки мислеше другия за току-що кацнал земен войник. Братът и сестрата преливаха от жизненост. Предположих, че това е вредното влияние от чистия въздух на Модон.
По-късно братът на Корса се забавляваше, като рисуваше въображаеми земяни. Опита с пипала, отказа се от тях в полза на дълги клюнове, накрая ги изобрази като дебели кълба. Корса събра рисунките и каза, че нямала търпение да ги покаже на приятелите си.
Легнах си рано.
И добре направих. Към полунощ, когато успокоих измъчения си ум достатъчно, за да потъна в унес, Шафтър ме изтръгна от дрямката.
Напипах в тъмното някакви дрехи и тръгнах с него. Когато се отдалечихме достатъчно от лагера, за да говорим нормално, той ми каза: