— Трябваше веднага да ми кажете, че търсите информация. Това да не е някаква тайна или нещо подобно?
Съжалих, че не си затварях устата пред двамата модонци.
— Ами прав си — признах. — Опитвам се да науча какво се е случило след събитията, описани в нечии самопризнания. Той е прекъснал историята по средата.
— Добре де, елате с мен — подкани ме Шафтър.
Запътихме се към селото!
Мъж от племето, когото виждах само като неясна сянка, ни пресрещна и ни поведе. Влязохме в пещера, наложи се да прескачаме вързопи от кожи. Навлизахме все по-навътре.
— Не мога да ви гледам такъв нацупен — сподели Шафтър. — Затова вечерта проследих докъде водят кабелите. И дойдох тук!
Посочи към един тунел. Пристъпихме към една грамадна метална врата и Шафтър я отвори.
Обширна зала, натъпкана с маси, пейки и шкафове. Навсякъде виждах парчета от кожи и инструменти.
— Тук са си направили работилничка за дрехи — уведоми ме Шафтър. — Не са могли да отворят шкафовете, пък и за нищо няма да им послужат.
— Къде сме? — попитах, докато шарех с лъча на фенерчето по дългата редица зацапани, овехтели от старост шкафове.
— Тук са въвеждали информация в компютъра — каза Шафтър. Посочи ми отворен шкаф, бе прерязал пантите на вратичката. — Точно оттук са подхранвали с данни онзи пулт.
Бръкнах и извадих купове хартия.
ДОКУМЕНТИ!
При това оригинали!
КАСЕТИ СЪС ЗАПИСИ!
Също оригиналните!
— Това ще свърши ли работа? — попита Шафтър.
— О, да благодарим на Небесата и всички Богове — да! — извиках и усетих, че ръцете ми трепереха.
— Е, това е хубаво — одобри Шафтър, — защото току-що купихте цялото място.
Девета глава
Насилия, убийства — взирах се в толкова събрани накуп престъпления, че сякаш потъвах в този мръсен хаос!
За мен, възпитан да вярвам, че властта е почтена и никога не върши злини, че защитава гражданите и работи за общото добро, това беше страхотен удар!
Нищо чудно, че са скрили… как точно му е името — Координирания информационен Апарат — от очите на обществото!
Отвлечете този, убийте онзи, изнудвайте трети. Имаше и тъпашки престъпления: „Отровете любимите му рибки!“. Срещах пълни безсмислици: „Изпотрошете прозорците на къщата му, за да помисли, че хората не го обичат“. Но преобладаваха злодеянията, които смразяваха душата ми: „Ограбете банка, подхвърлете улики при него и прикрийте смъртта му като самоубийство“. „Отвлечете децата му и когато дойде да ги прибере у дома, убийте ги пред очите му“. От този архив в мен се впиваха очите на такова падение, каквото не съм и подозирал, че съществува — необуздана жажда за разрушение и смърт!
Но нима е възможно? ТОВА ли е правителството?
През цялата нощ, почти до зазоряване аз рових из стъписващата находка и въпреки замаяния си ум, просто не можех да се откъсна от документите.
— Няма да е зле, ако се махнем засега — стресна ме един глас. — Скоро всички в лагера и селото ще се събудят и ще се чудят къде сте.
— Как къде — по средата между шестия и седмия ад — отвърнах аз. — Тъкмо попаднах на една малка религиозна група, тормозена от правителството. И ето заповедта — в църквата им да бъде подхвърлен цял комплект фалшиви изобличаващи документи, за да бъдат открити при обиска и всички членове на групата да бъдат застреляни на място. Невероятно!
— Хайде, елате — подкани ме Шафтър. — Доста диво гледате.
Остави ме в леглото ми, където се потопих в неспокоен сън.
Хаунд ме измъкна и веднага ме сгълча за омърляните дрехи и коса. Не му казах колко омърсена чувствах душата си. Вярвах, че никога вече няма да се отърся от тази кал.
Към средата на утрото милата Корса заподскача към мен. Най-грубиянски си казах, че много прилича на някое животинче от ферма.
— О, Монте! — въздъхна тя, после кръстоса месестите си бедра до масата и изпразни на един дъх моята кутия с горещ главотръс. — Знам, че си искал да направиш нещо ужасно мило и затова си купил за мен тази местност. Ето нотариалните актове, които вождът на селото ни прехвърли — нали са доста чудати? Притежавали са околността по правото на първия, заселил се на изоставени земи. Освен другото тези документи ти възлагат грижата за добруването на местните жители. Всичко си е според закона, но Монте, ще ни струва цяло състояние да разчистим онези черни скали, пък и няма достатъчно място, за да пусна тук домашните си любимци. Сигурно си имал най-добри намерения, Монте, но понякога наистина се чудя доколко си с всичкия си. Ясно е като бял ден, че трябва да те направлява силна ръка. — Тупна ме по рамото и знаех, че след малко ще имам синина там. — Не се притеснявай, щом се заселим на Модон, ще се разбираме чудесно. Там и семейството ще ми помогне да те вкараме в правия път.