Любопитно, твърде любопитно — свръхсекретна организация, чието съществуване Волтар не признаваше, е изучавала други свръхсекретни организации, може би техните правителства също са отричали съществуването им.
Озърнах се през рамо. Вече знаех много добре какво е чувствал Боб Худуърд, когато се е канил да направи поредното си разкритие.
Прибрах досиетата по местата им и се върнах на документите за Волтар. Малко ми се виеше свят от невероятните количества материали. Как бих могъл да разнищя всичко и да съставя една разбираема за всички история?
Но ако успеех да подредя намереното, щях направо да ги закова за стената! Въобще не се учудвах, че бяха скроили този ужасен заговор. Та ръцете им бяха потопени до лактите в кръвта на невинни хора! Защо ги е търпяло обществото? Ах, какъв взрив щеше да предизвика моето разобличение!
Стигнах до шкаф, на който бе залепено листче, „Да не се регистрира“. Виж ти, трябва да е особено интересно.
Бръкнах и още от първия документ очите ми едва не изскочиха.
АРЕСТУВАЙТЕ ХАЙТИ ХЕЛЪР И Я ДРЪЖТЕ ПОД ОХРАНА. ЗАПОЧНЕТЕ ПРЕГОВОРИ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕТО Й С НЕЙНИЯ БРАТ И ГО НАКАРАЙТЕ ДА ДОЙДЕ. СЛЕД ТОВА УБИЙТЕ И ДВАМАТА.
Ръцете ми се разтресоха. Бях попаднал на следата! Заповедта се отнасяше за сестрата на Джетеро Хелър!
После си наложих да мисля по-ясно. Ами че Хайти Хелър беше жива! Преди по-малко от месец видях интервю с нея по „Домашен екран“. Отдавна бе навлязла в зрялата си възраст, дори косата й се прошарваше тук-там, но изглеждаше добре запазена жена. Проведоха фестивал на нейните песни. Дори тя самата изпя едно-две куплетчета.
Питах се дали въобще е узнала за правителствения заговор, заплашвал живота й. Да посегнат на такава знаменитост? Чудовищно!
Може би в друг шкаф щях да открия още подробности. Плъзнах поглед по сякаш безкрайните шкафове — милиони, милиарди думи. Налегна ме опасението, че ще трябва дълги години да се занимавам с тях. Но дълго преди края на начинанието ми вече ще са ме захвърлили на Модон или приковали към прашно бюро. Отчаянието измести надеждата в душата ми.
Но внезапно, както се вглеждах в заповедта, ме осени окончателното решение на моите проблеми.
Хаити Хелър знаеше всичко за своя брат. Сигурно при нея имаше писма, изрезки, лични вещи, останали извън хищната ръка на държавата. Явно така и не са посмели да я отвлекат.
Вече знаех какво да правя. Ще използвам тази хартийка като повод да се срещна с нея. Ще говоря с Хаити Хелър. Ще я склоня да ми помогне.
О, щяхме да извадим всичко на бял свят!
Накарах Шафтър да заключи. Върнахме се при другите. Още с първите лъчи на зората им съобщих, че излетът сред природата е приключил. Казах на вожда да поеме ръководството и да довърши проекта на Корса, за което отделих остатъка от издръжката си.
Устремихме се обратно към града.
Същия ден, в два следобед, след като използвах връзките на моето семейство с директора на „Домашен екран“, аз влязох в ателието на Хайти Хелър, разположено на върха на един от Нафуканите хълмове.
Запазила много от красотата си и изключително мила, Хайти Хелър любезно ме покани да седна.
— Дойдох да ви уведомя, че някога е имало заговор, заплашващ живота ви — започнах аз.
Тя прочете листчето и пак ме погледна.
— С какво се занимавате?
— Пиша за живота на Джетеро Хелър.
— Значи писател — каза тя. — Да, попаднахте точно където трябва, Монте Пенуел. Е, може би ще трябва да пътувате, защото всички документи за него се пазят в родното ни място — Тапур, провинция Аталанта на планетата Манко. Бих могла да ви дам препоръчително писмо до библиотекаря на музея.
— А какво ще кажете за този заговор?
Тя застана до прозореца и погледна към Правителствения град.
И попита:
— Монте Пенуел, вие борбена натура ли сте?
— Не съм сигурен — отговорих. — Не ми се е налагало да проверявам.
Тя като че се учуди. И пак изви очи към листчето.