Някой в съседната стая се изсмя. Шрьодер седна и отхапа връхчето на една пура:
— Слушай, защо не ни покажеш, че ни вярваш, като освободиш един от ранените заложници?
— Кой по-точно?
Шрьодер се изправи на ръба на стола:
— Ами… Ъ-ъ…
— Хайде сега! Поиграй си на господ. Не се съветвай с никого около теб. Ти ми кажи кой да бъде.
— Този, който е най-тежко ранен, Флин се изсмя.
— Много добре. Ето ти едно контрапредложение. Не искаш ли вместо него кардинала? Сега помисли: ранен свещеник, ранен англичанин или здрав кардинал?
Шрьодер почувства в гърдите му да се надига гняв и беше разтревожен, че Флин отговори по този начин:
— Кой е най-тежко ранен?
— Бакстър.
Шрьодер се поколеба. Огледа стаята. Думите се спряха на устата му. Флин го подкани:
— Бързо!
— Бакстър.
Флин вложи тъжна нотка в гласа си:
— Съжалявам. Правилният отговор беше да поискаш Принца на църквата. Ти го знаеше, Берт. Ако беше посочил кардинала, щях да го освободя.
Шрьодер закова поглед в незапалената пура. Гласът му трепереше:
— Съмнявам се.
— Не проявявай недоверие към мен в тези неща. Бих предпочел да загубя един заложник, но да спечеля една точка.
Шрьодер извади кърпичка и избърса врата си.
— Не се опитваме да превърнем това в състезание, за да видим кой има повече кураж… повече…
— Мъжество.
— Да. Не се опитваме да го направим. То е остаряла представа за полицията. Ние отправяме към вас апел… — Той погледна Белини, който изглеждаше много ядосан. Продължи: — Никой тук няма да рискува живота на невинни хора…
— Невинни? Тук вече не воюват невинни цивилни. Всички сме войници, по избор, по призвание, по участие и по рождение. — Флин пое дъх и продължи: — Хубавото нещо в една продължителна партизанска война е, че поне веднъж всеки получава възможност за реванш. — Той направи пауза. — Хайде да изоставим тази тема. Искам телевизор. Изпрати Бърк.
Шрьодер най-сетне запали пурата си.
— Съжалявам, обаче той напусна за малко сградата.
— Казах ти, че искам да стои наблизо. Виждаш ли, Шрьодер, в крайна сметка не изпълняваш всичките ми искания?
— Беше неизбежно. Той ще ти се обади скоро. — Шрьодер млъкна и промени тона си: — Като стана въпрос за Бърк, мога ли да помоля да държиш настрана от телефона господин Хики?
Флин не отговори. Шрьодер продължи:
— Не се опитвам да създавам дрязги между вас, но той казва едно нещо, ти друго. Имам предвид, той е… зъл и песимистично настроен. Исках само да знаеш, в случай че…
Телефонът замлъкна.
Шрьодер се облегна назад в стола и дръпна от пурата си. Помисли си колко лесно общуваше с Флин и колко труден беше Хики. И тогава в ума му проблесна прозрение и изпусна пурата си в пепелника. Добрият тип и лошият тип. Най-старият контра трик в играта. Сега Флин и Хики го прилагаха срещу него.
— Кучи синове!
Лангли вдигна поглед към Шрьодер, после към бележника със записки, който водеше. След всеки диалог изпитваше чувство на объркване и безнадеждност. Тази работа с преговорите не беше за него и той не разбираше как го правеше Шрьодер. Неговите собствени инстинкти му казваха да грабне телефона и да каже на Флин, че скоро ще бъде едно мъртво копеле. Запали цигара и с изненада установи, че ръцете му треперят.
— Мръсници!
Робърта Шпигел зае отново мястото си в люлеещия се стол и вдигна очи към тавана.
— Някой записва ли резултата? Белини се загледа през прозореца.
— Дали могат да се бият толкова добре, колкото да говорят?
Шрьодер отвърна:
— Ирландците са от малкото хора, които могат. Белини не откъсваше очи от прозореца, Робърта Шпигел се люлееше в стола си, Лангли гледаше как димът се къдри нагоре от цигарата, а Шрьодер бе забол поглед в пръснатите книжа на бюрото си. В съседната стая звъняха телефони, нощният въздух отвън се огласяше от рупори, чието ехо долиташе през прозореца. Часовникът над камината цъкаше силно и Шрьодер се загледа в него. 21,17. В четири и половина следобед беше марширувал, радвайки се на парада, на живота и на себе си. Сега усещаше стомаха си свит на топка и животът не изглеждаше толкова хубав. Защо някой винаги разваляше парада?
Глава 38
Морийн се плъзна зад дебелата колона без да сваля очи от Хики, който стоеше зажумял в полумрака. Мегън застана зад него, размахвайки пистолета си така, както другите жени размахват дамска чантичка — и както самата тя някога също беше размахвала пистолет.
Морийн ги видя да си шепнат. Знаеше какво си говорят, дори без да ги чува. По кой път е тръгнала тя? Дали не е по-добре да се разделим? Да стреляме ли? Може би да извикаме? Дали да включим фенерчетата? Тя чакаше съвсем наблизо, на по-малко от петнайсет фута, защото едва ли биха заподозрели, че може да стои и да ги наблюдава толкова отблизо. За тях беше цивилна, ала само да я познаваха по-добре! Ядоса се на това подценяване от тяхна страна.