Хики извика:
— Морийн, виждаме, че се движиш. Не ни карай да стреляме.
Отвърна:
— Знам, че не сте намерили пистолета на Галахър, защото е у мен. Внимавайте аз да не ви застрелям!
Чу ги да си разменят реплики, след което светлините угаснаха. С усмивка си помисли как и най-простите трикове действат, когато хората са уплашени. Продължи да пълзи.
Стената започна да извива и тя разбра, че сега се намираше под покритата вътрешна галерия. Някъде на отсрещния край на основата беше разкопаното подземие под външните тераси, което извеждаше към енорийския дом.
Под тънкия слой пръст скалистият терен на Манхатън се издигаше и слизаше. Таванът над нея сега бе само на около четири фута и тя постоянно удряше главата си в тръбите. При ударите проводите издаваха звук, който отекваше като барабан в студения неподвижен въздух. Неочаквано на известно разстояние от нея фенерчетата светнаха отново. Гласът на Мегън извика:
— Намерихме пистолета, Морийн. Ела към нас или ще стреляме. Това е последният ти шанс.
Морийн виждаше светлите кръгчета, които я търсеха. Не можеше да каже дали са намерили пистолета или не, но знаеше, че не е у нея. Запълзя по корем като командос, залепила лице до земята.
Светлините започнаха да се събират около нея. Хики се обади:
— Ще броя до десет. След това примирието свършва. Започна да брои. Морийн спря да пълзи и застина на място, притисната до стената. Кръв и пот обливаха лицето й, в краката и ръцете и се бяха набили малки камъчета. Затаи дъх и се ослуша да чуе звук от подземния коридор, който беше само на няколко фута от нея. Потърси с очи светла цепнатина, опита се да долови някакво течение, което да идва от другата страна, после прокара пръсти по каменната основа. Нищо. Започна да се движи отново. Гласът на Хики извика:
— Морийн, ти си безсърдечно момиче, щом караш стар човек като мен да пълзи в тази влага. Така ще настина и ще умра. Нека да се връщаме и да се сгреем с чай!
Лъчите постоянно минаваха над нея и всеки път тя замръзваше до пръстта. Изглежда не можеха да видят начерненото и лице в тъмнината. Забеляза, че стената извива отново и после свършва. Под прав ъгъл оттам започваше тухлена стена и реши, че тя не е носеща, а само преграда, зад която няма носеща стена. Изправи се на колене, вдигна ръка нагоре и напипа тясна празнина под бетонния таван. Притисна лице до нея, но не видя светлина от другата страна. Не чу шум, не усети и въздушно течение. И все пак беше сигурна, близо е до някакъв изход.
Чу се глас. Беше Галахър:
— Морийн, моля те, не ни принуждавай да стреляме. Знам, че ме пощади. Хайде, бъди добро момиче! Нека да се връщаме.
Отново разбра, те няма да стрелят. Ако не заради близостта на експлозива, то поради опасността куршумите да рикошират в това ниско, обградено с камъни пространство. Неочаквано почувства гняв към малките им лъжи. За каква идиотка я смятаха? Хики може и да е стар войник, ала тя знаеше за войната повече, отколкото Мегън и Галахър, взети заедно. Искаше й се да изкрещи към тях някаква обида, заради покровителственото им държание. Продължи да лази покрай стената и усети как продължава да се извива навътре. Представяйки си подковообразната форма на покритата вътрешна галерия, прецени, че се намира под стаята за младоженците или под изповедалнята. Докосна с изненада нещо дървено. Сърцето й подскочи. Долепи лице до стената и застана на колене пред нея. Пръстите й напипаха ръждясало резе и го дръпнаха. Две панти изскърцаха силно в мрака. Лъчите се насочиха към нея.
Хики извика:
— Принуждаваш ни дълго да те гоним, млада госпожице. Надявам се, че не създаваш чак такива неприятности на ухажорите си.
Морийн изсъска тихо през зъби:
— Върви по дяволите, миризлив дъртак!
Бавно дръпна вратата. Ивици светлина се очертаха по краищата, видя, че беше голяма около три на три фута. Затвори я бързо, намери парче тухла и го хвърли надалеч от себе си към стената.