— Може да е „Глупав опит за бягство… малко преди да бъде освободен“.
Бакстър контрира:
— Престанах да вярвам в споразумение чрез преговори. То свежда възможностите ми за избор до една.
— Почти съм сигурна, Хики иска да убие всички ни и да разруши този храм — вметна Морийн.
Бакстър се поизправи с известно затруднение.
— Има още един начин да се измъкнем оттук… и всички можем да го направим… трябва да го направим, защото е последният ни шанс.
След кратка вътрешна борба отец Мърфи каза:
— Аз идвам с вас — и погледна кардинала. Кардиналът поклати отрицателно глава:
— Беше цяло чудо, дето не ни убиха всички последния път. Продължавам да настоявам, че…
Морийн бръкна в джоба си и извади малко бяло парче.
— Някой от вас знае ли какво е това? Не, разбира се, не знаете. Това е пластичен експлозив. Както и подозирахме, точно него са свалили долу Хики и Мегън. Поставено е поне около една от колоните. Не знам още колко колони има там и колко от тях са облепени, но знам, че два куфара от това вещество, поставено както трябва, са достатъчни да съборят покрива. — Тя заби очи в кардинала, който бе пребледнял. — И не виждам дистанционен детонатор и жица тук горе. Затова допускам, че всичко е свързано с часовников механизъм. Но за колко часа е настроен? — Огледа тримата мъже. — Поне един от нас трябва да се измъкне оттук и да предупреди хората отвън.
Брайън Флин отиде бавно до мястото за даване на причастие и попита заплашително:
— Пак ли заговорничите? Ваше високопреосвещенство, моля ви да си стоите на вашия издигнат трон.
Ранените господа не се нуждаят от вашата утеха. Достатъчно им е да знаят, че са още живи. Госпожице Малоун, мога ли да поговоря с вас при олтара на Дева Мария?
Морийн се изправи и усети цялото си тяло вдървено. Отиде без да бърза до страничните стъпала, мина в покритата вътрешна галерия и стигна до олтара на Дева Мария.
Брайън застана зад нея и посочи една скамейка в дъното. Тя седна. Остана прав до нея и огледа тихия параклис. Беше различно от всичко останало в катедралата. Архитектурата бе много по-елегантна и изтънчена. Мраморните стени бяха в по-мек нюанс, а издължените прозорци бяха оцветени предимно в наситени кобалтовосини нюанси. Вдигна очи към прозорците вдясно от входа. Едно лице, което му заприлича на Карл Маркс, го гледаше от единия прозорец и наистина, фигурата носеше червено знаме в едната си ръка и чук в другата, с който замахваше към кръста върху някаква църква.
— Май не изглеждаш чак такъв демон, ако образът ти е нарисуван на прозореца в някоя църква. Като обява в някоя поща в рая: „Издирва се за ерес“. — Той посочи нататък. — Карл Маркс. Не е ли странно?
Тя погледна портрета.
— Ще ти се да беше, Брайън Флин, нали? Той се засмя.
— Четеш в черната ми душа, Морийн. — Обърна се към олтара, сгушен в извития край на параклиса. — Боже, колко пари се харчат за построяването на такива места.
— По-добре да се дадат за оръжия, така ли мислиш? Погледна я.
— Не бъди рязка с мен, Морийн.
— Съжалявам.
— Наистина ли?
Тя се поколеба, после отговори:
— Да.
Той се усмихна. Очите му зашариха нагоре, покрай статуята на Девата върху олтара до прозореца на апсидата.
— Първата светлина на утрото ще влезе през този прозорец. Надявам се вече да не сме тук, за да я видим.
Обърна се рязко към него.
— Ти няма да изгориш тази църква и няма да убиеш невинни заложници. Затова спри да говориш като човек, който може да го направи. Той сложи ръката си на рамото й и тя се плъзна настрани. Седна до нея и каза:
— Значи има някаква огромна грешка, щом съм оставил впечатлението, че блъфирам.
— Може би мисля така, защото те познавам. Успя да заблудиш всички останали.
— Но аз не заблуждавам и не блъфирам.
— Би ли застрелял мен?
— Да… и после ще застрелям себе си, разбира се.
— Колко романтично!
— Звучи ужасно, нали?
— Ти чуваш ли се какво говориш?
— Да… Всъщност, исках да говоря с теб отново, обаче се случиха толкова неща… Но сега имаме малко време. Първо трябва да ми обещаеш, че няма да бягаш отново.
— Добре.
Той я погледна.
— Говоря сериозно. Следващия път ще те убият.
— И какво от това? По-добре така, отколкото да бъда застреляна в гръб от теб.
— Не говори така. Не мисля, че ще се стигне до там.
— Но не си много сигурен.
— Зависи от неща, които вече са извън моя контрол. Тогава не трябваше да поставяш на карта моя живот и живота на всички останали. Защо смяташ, че хората отвън ще бъдат разумни и загрижени за нас, ако ти не си?