Шпигел отдръпна ръката си и остана мълчалива. Преживяваше непозната за нея неспособност да намери отговор.
Лангли предложи:
— Да тръгваме.
Без да му обръща внимание, Хики викна към коридора:
— Ами тези господа? — Той се приближи до висок полицай и прочете името на табелката му: — Гилхули. — Взе ръката на мъжа и я стисна. — Обичам мекото звучене на келтските имена. Познавах хора от Туламор, които се казваха Гилхули.
Полицаят почувства неудобство. Хики мина нагоре и надолу по коридора, като се ръкуваше с всеки човек и го наричаше по име. Лангли и Шпигел си размениха погледи. Лангли прошепна:
— Пред него Мусолини изглежда като вързан в езика ученик.
Хики разтърси ръката на последния човек, голям мъж с пушка.
— Бог да е с теб тази нощ, момче. Надявам се следващия път да се срещнем при по-добри обстоятелства.
Лангли каза нетърпеливо:
— Сега можем ли да вървим? Хики отговори:
— Водете ни, инспекторе. — Той тръгна редом с Лангли и Шпигел. Тримата агенти от разузнаването ги последваха. Хики отбеляза: — Трябваше да ме представите на тези мъже. Вие ги пренебрегнахте. Как можеш да накараш човек да те следва, ако се отнасяш към него като с тояжка за челик.
Лангли не беше съвсем сигурен какво значи «челик» и за всеки случай реши да не отговаря. Хики продължи:
— В древните времена противниците се поздравявали преди битката. А осъденият на смърт се ръкувал със своя екзекутор или дори го благославял, с което показвал взаимно уважение и състрадание. Време е отново да поставим войната и смъртта на лична основа.
Лангли спря пред дървена врата.
— Прав си — погледна към Хики. — Ето я залата за журналисти.
— Никога не са ме снимали за телевизията. Трябва ли да бъда гримиран? — попита Хики.
Лангли направи знак на тримата детективи и му каза:
— Преди да влезеш, трябва да те попитам дали си въоръжен.
— Не. А ти?
Лангли кимна на един от мъжете, който извади детектор за метали и го прекара покрай тялото на Хики. Хики се пошегува:
— Може да откриете онзи британски куршум, който нося в задника си от деветдесет и първа.
Детекторът не изпищя и Лангли протегна ръка да бутне вратата. Хики влезе в стаята и разговорите веднага секнаха. Залата за пресконференции под ризницата беше дълга, облицована в бяло стая, с таван от звукоизолиращи плоскости. Няколко ниски масички бяха наредени на групи около дълга маса за пресконференции. От тавана висяха кабели за камерите и за осветлението. Хики бавно огледа стаята и лицата на хората, обърнати към него.
Един репортер, Дейвид Рот, избран за говорител, се изправи и се представи. Посочи стол в средата на дългата маса. Хики седна. Рот попита:
— Вие ли сте Брайън Флин, който нарича себе си Фин Макмейл?
Хики се облегна назад и се разположи удобно.
— Не, аз съм Джон Хики, човекът, който се нарича Джон Хики. Чували сте за мен, предполагам, и преди да свършим, ще ме познавате достатъчно добре. — Той огледа масата. — Моля, всеки да се представи.
Рот изглеждаше малко изненадан, но се представи отново и посочи друг репортер. Всеки мъж или жена в залата, включително техниците, по молба на Хики, каза името си. Хики кимаше любезно на всеки. Накрая рече:
— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Надявам се забавянето да не накара представителите на правителствата да си тръгнат.
Рот обяви:
— Такива няма да присъстват.
Хики изобрази на лицето си обида и разочарование:
— О, разбирам… Е, предполагам, че не искат обществеността да ги види с човек като мен. — Той се усмихна приветливо. — Всъщност, аз също нямам желание да се забърквам с тях. — Засмя се, извади лулата си и я запали. — Ами в такъв случай, да започваме.
Рот направи знак на един техник и прожекторите светнаха. Друг техник доближи до лицето на Хики лампа, а някаква жена донесе грим. Хики леко я бутна и тя бързо се отстрани. Рот попита:
— Желаете ли да следваме някаква определена схема?
— Да. Аз ще говоря, а вие ще слушате. Ако слушате, без да дремете или да си чоплите носовете, след това ще отговоря на въпросите ви.
Няколко репортери се изсмяха. Техниците завършиха настройването на апаратурата и един от тях извика:
— Господин Хики, може ли да кажете нещо, за да изпробваме звука?
— Да изпробвате звука ли? Добре. Ще ви изпея малко от «Хора зад телена ограда» и когато свърша, искам да включите камерите. Аз съм зает човек тази нощ.
Той запя с нисък, дрезгав глас: По тесните улици на Белфаст, в полумрака на ранното утро, плъзнаха британски войници.
Разбиваха вратите със злоба, разплакваха децата, измъкваха бащите им от леглата, биеха синове пред безпомощни майки, които гледаха как кръвта облива лицата им…