— Но кои са тези, които са толкова безсърдечни към нас?
— Той удари по масата. — Кои са тези, които не желаят да освободят нашите хора? — Тряс! — Кои са тези, които с непреклонната си политика застрашават живота на хората в тази огромна катедрала? — Удари с двата си юмрука. — Проклетите британци, ето кои!
Облегнат на стената в офиса на монсеньор, Бърк гледаше екрана. Шрьодер седеше зад бюрото, а Шпигел се бе върнала в люлеещия се стол. Белини се разхождаше пред телевизора и пречеше на всички да гледат, но никой не му направи забележка.
Бърк отиде до двойната врата, разтвори крилата й и погледна във външния офис. Човекът от Държавния департамент, Арнолд Шеридан, стоеше до прозореца, потънал в мисли. От време на време поглеждаше представителите на Великобритания и Ирландия. Бърк остана с впечатлението, че Шеридан се готвеше да им съобщи неприятната новина от Вашингтон, че Хики набира точки и е време да поговорят. Неловко, почти смутено мълчание бе надвиснало в стаята, докато монологът на Хики продължаваше. Сцената напомняше на Бърк всекидневна, в която възрастни и тинейджъри бяха попаднали на някакъв филм по телевизията с неприкрити сексуални сцени.
Гласът на Хики се задави от вълнение.
— Много от вас може да попитат дали е прилично да окупираме Божия дом с такава цел. Мога да ви уверя, че то беше най-трудното решение за всеки от нас. Но ние не толкова обсадихме катедралата, колкото намерихме убежище в нея. Искаме древното си право на убежище. А какво по-добро място да потърсим помощта на Бог. — Той спря сякаш се бореше с някакво решение, после продължи тихо: — Днес следобед, много американци за първи път видяха неприличното лице на религиозния фанатизъм, практикуван от оранжистите на Ълстър. Точно тук, на улиците на този вселенски град, грозотата на религиозната нетърпимост и преследвания беше разкрита с ясна непогрешимост. Песните, които тези фанатици изпяха, са песни, на които учат децата си в домове, училища и църкви…
Той изправи стойката си, неприязненият израз на лицето му се стопи и превърна в тъгата на един стар човек. Поклати главата си бавно.
Шрьодер отвърна поглед от екрана и попита Бърк:
— Какво беше това последното за оранжистите? Без да отделя очи от телевизора, Бърк отговори:
— Те все още твърдят, че са протестантски лоялисти от Ълстър и вероятно ще продължат да го повтарят поне до сутринта. Но според сведенията от разпитите, те са бостънски ирландци. Вероятно от временната ИРА, вербувани за случая. — Като имаше предвид всички външни детайли на цялата афера — психологическият разчет на времето, отразяването в медиите, тактическата подготовка, политическите маневри и събирането на информация — му беше ясно, че Флин няма да удължи срока и да рискува да обърне работите срещу себе си. Шпигел рече:
— Беше тактическа грешка да се покаже Хики по телевизията.
Шрьодер опита да се оправдае:
— Какво друго можех да сторя? Белини се намеси:
— Защо да не го отвлека? Тогава ще можем да го използваме в преговорите за заложниците.
— Отлична идея — каза Шрьодер. — защо не отидеш да го удариш по главата, преди да са прекъснали за реклама?
Бърк погледна часовника си. 22,25. Нощта изтичаше бързо, щеше да съмне преди някой да разбере, че е твърде късно.
Хики огледа залата за пресконференции. Забеляза, че Лангли беше изчезнал. Наклони се напред и каза:
— Дай близък план, Джери — той гледаше в монитора. — Още по-близо. Така. Задръж. — Погледна в камерата и заговори с глух глас, който внушаваше настъпването на края и някаква обреченост: — Дами и господа от цяла Америка, и всички неродени, които един ден ще слушате моите думи. Срещу всеки един от нас стоят по две хиляди полицаи и войници. Ние сме обградени и изолирани от врагове, предадени от политици и дипломати, компрометирани и подривани от тайни агенти, цензурирани от световната преса… — Постави ръка на гърдите си: — Но не се страхуваме, защото там, отвън, има наши приятели, които ни желаят успех и Божия подкрепа за нашата мисия. Стотици мъже и жени, млади и стари, тази нощ са на колене в Лонг Кеш, Арма, Кръмлин Роуд и всички зандани на Англия и Северна Ирландия. Те се молят да получат свободата си. Утре, ако Бог пожелае, вратите на Лонг Кеш ще се разтворят и жените ще прегърнат съпрузите си, деца ще ридаят прегърнати от родителите си, братя и сестри ще се съберат отново… — Сълзите му течеха като порой. Той извади голяма кърпа и издуха носа си, после продължи: — Дори ако не постигнем нищо тази нощ, поне светът ще узнае за тяхното съществуване. И ако ние умрем, и с нас умрат други хора, и ако тази голяма катедрала, в която се намирам сега, лежи в развалини, то ще стане само защото хората на добрата воля не са успели да надвият силите на мрака и жестокостта. — Пое дълбоко въздух и завърши: — До скоро, когато ще се срещнем на едно по-щастливо място… Бог да благослови всички ви! Бог да благослови Америка и Ирландия. И Бог да благослови враговете ни и нека им покаже светлината.