Джордж Съливан обърна гръб на олтара и засвири на гайдата си. Аби Боулънд и Иймън Феръл бяха спрели да пеят, но гласът на Флин ги подкани чрез микрофона и те отново запяха. Хики също пееше пред микрофона на долния орган.
Първо видях умиращ бунтовник.
Наведох се над него и чух да казва: Боже, благослови моя дом в Типърери. Боже, благослови моята кауза.
Горе на тавана Джийн Кеърни и Артър Нолти лежаха настрани, сгушени върху вибриращите дъски на пода. Те се целунаха и се притиснаха по-силно. Джийн Кеърни се изтърколи по гръб и тялото на Нолти я покри.
Рори Дивейн погледна от северната кула и изстреля последната сигнална ракета. Тълпите отдолу продължаваха да пеят и той също запя, защото така се чувстваше по-малко самотен.
Доналд Мълинс стоеше под най-долното ниво на камбанарията, безчувствен към всичко, освен гърменето в главата му и студения вятър, който нахлуваше през разбитите прозорци. Извади от джоба си тетрадка с набързо надраскани стихове и я погледна. Спомни си онова, което беше казал Падрейк Пиърс за себе си, Джоузеф Планкет и Томас Макдона в началото на въстанието през 1916-а. „Ако не постигнем нищо друго, поне ще освободим Ирландия от трима слаби поети“. Мълинс се засмя и изтри очите си. Хвърли тетрадката през рамо и тя полетя навън в нощта.
На балкона Лиъри наблюдаваше Мегън през оптическия мерник. С изненада си помисли, че никога, дори като дете, не беше удрял никого. Гледаше лицето на Мегън, движенията на тялото й, и внезапно я пожела.
Брайън Флин не отделяше поглед от голямото изпъкнало огледало на органа. Наблюдаваше сцената в светилището на олтара. Опитваше се да чуе виковете на Морийн и плющенето на колана в тялото й, но чуваше само вибриращите звуци на камбаните, високия накъдрен вой на гайдата, пеенето и богатата плътна мелодия на органа отдолу. После видях посивял баща, който търсеше своето едничко дете. Казах му: „Спри да го търсиш. Душата на сина ти е в синьото небе.“ Той свали поглед от огледалото и затвори очи, слушайки само далечния звън. Спомни си, че жертвоприношенията се извършват върху олтари, и алюзията го развълнува. Сигурно и някои от останалите го разбираха. Морийн го разбираше. Спомни си двойственото значение на жертвоприношението: скритото му значение на осветяване, предлагане на дар пред божеството, отдаване на благодарност, пречистване… Но другото значение беше по-тъмно и по-ужасно — болка, загуба, смърт. И в двата случая бе прието да се счита, че пожертвуванието се възнаграждава. Никога обаче не се знаеха времето, мястото и характерът на тази награда.
Твоят единствен син беше застрелян в Дъблин, в бой за своята храбра страна.
Той умря за Ирландия и само за нея, със знамето — зелено, бяло и златно — в ръка.
Над чувствата му взе надмощие меланхолията. През ума му преминаха образи от Ирландия, лицето на Морийн, абатство Уайтхорн и детството му. Внезапно усети, че е смъртен, почувства го осезаемо като нещо, което се гърчеше в стомаха му, стягаше гърлото му и вцепеняваше гърдите и ръцете му.
Объркани видения на смъртта изпълниха чернотата зад клепачите му. Видя се гол, бял като мрамора в катедралата, обгърнат от ръцете на жена с дълги медни коси, които скриваха лицето й. От устата й течеше кръв и падаше върху белотата на тялото му. Тя беше толкова червена и обилна, че хората отстрани с почуда отбелязваха този факт. Един младеж повдигна ръката му и се наведе да целуне пръстена, но него го нямаше. Човекът се изправи отвратен и се отдръпна. Жената, която го държеше, прошепна: „Брайън, ние всички ти прощаваме“. Но вместо да го успокои, това му причини болка, защото разбра, че не бе сторил нищо, за да заслужи прошка. Не беше сторил нищо, за да промени хода на събитията, които бяха задвижени толкова отдавна.
Глава 47
Брайън Флин погледна часовника в дъното на балкона. Остави последните звуци на „Ирландска приспивна песен“ да замрат и натисна клавиша на камбаната „Патрик“. Сега заби само тя, плътно и ниско, дванайсет пъти, за да отбележи полунощ. Денят на Свети Патрик завърши.
Най-краткият ден в годината, каза си той, не е денят на зимното слънцестоене, а денят, в който човек умира. А 18-и март щеше да е дълъг само шест часа и три минути.
Мъртва тишина легна върху цялата каменна площ и студът отвън се процеждаше в катедралата и бавно вцепеняваше хората вътре. Четиримата заложници спяха дълбоко върху студения мрамор на олтара, оковани по двама.
Джон Хики разтри очите си, прозя се и погледна телевизора, който бе преместил върху органа. Звукът беше намален, някакъв глас едва чуто отбелязваше настъпването на новия ден и разсъждаваше какво ще им донесе утрото. Хики се запита колко хора още продължават да гледат. Представяше си денонощните бдения около телевизорите. Каквото и да се случеше, щеше да стане на живо и в цвят. Едва ли имаше някой, който да поиска да заспи и да гледа повторенията. Хики погледна Педар Фицджералд. Около гърлото му бяха натрупани пликове с лед, а от устата му се подаваше тръбичка, която издаваше леко свистене. Малко е дразнещо, помисли си Хики.