Шрьодер поклати глава в тихо отчаяние:
— Как са заложниците? Хики отговори с въпрос:
— Още ли не сте намерили Стилуей?
— Имате ли нужда от лекар?
— Разкопахте ли вече гроба ми?
— Мога ли да изпратя храна, лекарства?…
— Къде е майор Мартин?
Бърк лежеше на канапето и слушаше как диалогът се изроди в два монолога. Колкото и безрезултатен да беше досега диалогът, той не бе чувал нищо по-странно от него. Сега разбра без всякакво съмнение, всичко беше свършило.
Шрьодер попита:
— Каква изненада ми е приготвил Флин? Хики отново се засмя.
— Ако ти съобщя, няма да е изненада. Обзалагам се, че като дете си бил невъзможен пикльо, Шрьодер. Винаги си се опитвал да разбереш какво са ти купили за коледа, пребърквал си дрешниците и други такива неща.
Шрьодер не отговори и отново чу смях в съседната стая. Хики продължи:
— Не се обаждай, освен ако не е, за да съобщиш, че печелим. Аз ще ти звъня на всеки кръгъл час до шест часа. В шест и три минути всичко ще свърши.
Телефонът замлъкна. Шрьодер погледна неподвижното тяло на Бърк, после изключи високоговорителите и набра отново.
— Хики?
— Какво?
Шрьодер пое дълбоко дъх и изсъска през зъби:
— Ти си скапан чикиджия! Смятай се за мъртъв!
Затвори телефона и опря треперещите си ръце на бюрото. Усети вкус на кръв в устата си и разбра, че е прехапал долната си устна.
Бърк обърна глава и го погледна. Очите им се срещнаха и Шрьодер отклони поглед. Бърк се обади:
— Всичко е наред.
Шрьодер не отговори и Бърк видя как раменете му се затресоха.
Глава 48
Полковник Денис Лоугън пътуваше на задната седалка на служебната кола по разчистената част на Пето авеню към катедралата. Обърна се към адютанта си, майор Коул:
— Не предполагах, че днес ще мина по същия път.
— Да, сър. Но всъщност вече е осемнайсети март.
Полковник Лоугън подмина забележката и се заслуша в камбаните, които свиреха „Ще те върна у дома, Кетлийн“. След малко попита:
— Вярваш ли в чудеса?
— Не, сър.
— Виждаш ли онази зелена линия?
— Да, сър. Линията по средата на булеварда, по която минахме днес. — Той се прозя.
Точно тя. Преди няколко години кметът Бийм маршируваше на парада с 69-и. Полицейски комисар Код и комисарят по организиране на националните празници Уелш бяха заедно с него. Не беше по твое време, стана преди това.
На майор Коул му се прииска днешният парад да бе станал преди неговото време.
— Да, сър.
— Обаче онази сутрин заваля дъжд, веднага след като мина машината и зелената боя беше отмита по целия път от Четирийсет и четвърта до Осемдесет и шеста улица. По-късно същата сутрин Уелш купил малко боя и накарал своите хора да боядисат на ръка линията точно пред катедралата.
— Да, сър.
— И когато марширувахме с делегацията от градската управа, Уелш се обърна към Код и извика: „Гледай! Това е чудо! Линията пред катедралата е останала!“ Полковник Лоугън се засмя при спомена за тази весела случка и продължи: — А пък Код отвърна: „Виж ти, имаш право, Уелш!“ И му намигна, а после погледна Бийм. „О, Боже!“, каза дребничкият кмет. „Винаги съм мечтал да видя истинско чудо! Досега никога не съм виждал чудо!“
Лоугън се засмя, но се въздържа да удари своето коляно или това на Коул. Шофьорът също се засмя. Майор Коул се усмихна и рече:
— Сър, смятам, че успяхме да съберем повечето офицери и поне половината войници.
Лоугън запали цигара.
— Да… Изглеждат ли ти трезви?
— Трудно е да се разбере, сър.
Лоугън кимна:
— Всъщност, тук не изпитват нужда от нас, нали?
— Трудно е да се определи, сър.
— Мисля, че губернаторът се опитва да спечели точки от демонстрацията на храброст и водачески умения. Как смяташ?
Майор Коул отговори:
— Полкът е отлично обучен да се справя с овладяване на тълпи и масови безредици.
— Още двайсет и пет хиляди полицаи в Ню Йорк умеят същото.
— Да, сър.
— Моля се на Бога да не ни хвърли в една твърде възможна атака на катедралата.
Майорът каза само „Сър“, което не означаваше абсолютно нищо.
Полковник Лоугън гледаше през прозореца, докато колата премина през няколко полицейски бариери и вървеше бавно покрай стълпотворения от пеещи хора.
— Невероятно. Коул кимна:
— Да, така е.
Служебната кола пристигна пред енорийския дом и спря там.
Капитан Джо Белини предупреди журналистите, че залата за пресконференции може да потъне надолу, ако катедралата бъде взривена, и те преместиха екипировката си на по-безопасни места извън катедралния комплекс. На тяхно място се настани Белини. Той застана до черната дъска. Около масите и покрай стените стояха шейсет полицаи от корпуса за бързо реагиране, въоръжени с пушки-помпи, автоматични пушки М-16 и пистолети със заглушители. Най-отзад седнаха полковник Лоугън, майор Коул и десетина офицери от командния състав на 69-и полк. Облак от сив тютюнев дим забулваше лампите. Белини посочи груба схема на катедралата, начертана на дъската.