— Върнах се в камбанарията. Приключи ли вече с камбаните?
— Да… Как изглеждат нещата навън?
— Отдолу е много тихо. Но по-далече… Все още се виждат хора по улиците — отговори Мълинс.
Флин долови нотка на почуда в гласа на младия мъж.
— До късно празнуват, а? Дадохме им един празник на Свети Патрик, който винаги ще помнят.
Мълинс рече:
— Дори не обявиха полицейски час.
Флин се усмихна. Америка му напомняше за „Титаник“. Имаше разрез, дълъг триста фута, в единия борд, и оттам непрекъснато нахлуваше вода, но те продължаваха да сервират напитки в салоните.
— Изобщо не прилича на Белфаст, нали?
— Не.
— Усещаш ли долу някаква тревога… раздвижване?…
Мълинс помисли, после отвърна:
— Не, все още изглеждат спокойни. Със сигурност са измръзнали и уморени, но не се долавя напрежение. Няма предаване на заповеди, нито оная характерна вдървеност, която се забелязва преди атака.
— Ти как се оправяш със студа?
— Минах тази фаза.
— Ти и Рори ще видите първи изгрева.
Мълинс отдавна се беше отказал от надеждата да види изгрева.
— Да, изгревът от камбанарията на „Свети Патрик“ в Ню Йорк. Може да се напише цяло стихотворение.
— Ще ми го прочетеш по-късно — той затвори и вдигна слушалката на вътрешния телефон. — Свържете ме с капитан Шрьодер, моля!
Флин погледна лицето на Хики, докато чакаше. Събудено, лицето му беше изразително и живо, но в съня изглеждаше като смъртна маска. Чу леко заваления глас на Шрьодер.
— Да…
— Обажда се Флин. Събудих ли те?
— Не, сър. Чакахме поредното обаждане на господин Хики на кръгъл час. Той каза… Все пак се радвам, че се обадихте. Исках да говоря с вас.
— Мислеше си, че съм умрял, нали?
— Ами… не. Вие биехте камбаните, нали?
— Как звучеше при вас?
Шрьодер се изкашля:
— Изглеждате обещаващ.
Флин се засмя:
— Възможно ли е да развиваш чувство за хумор, капитане?
Шрьодер се засмя притеснено.
— Или може би изпитваш такова облекчение, че вместо Хики се обадих аз, та чак си се замаял.
Шрьодер не отговори, Флин попита:
— Докъде стигнаха в столиците? Шрьодер отвърна резервирано:
— Чудят се защо не отговаряте на онова, което ви предаде инспектор Лангли.
— Боя се, че то не ми е много ясно.
— Не мога да говоря подробно по телефона.
— Разбирам… Ами тогава защо не дойдеш до вратата на ризницата да си поговорим?
Последва дълга пауза.
— Не ми е позволено да го правя. Противоречи на правилника.
— Опожаряването на една катедрала, също. Тъкмо то ще стане, ако не дойдеш да разговаряме, капитане.
— Май не разбирате, господин Флин. Има внимателно изработени правила… Както вероятно добре знаете. Преговарящият не може да се излага на… на…
— Няма да те убия.
— Аз… знам, че няма да… но… Слушайте, вие и лейтенант Бърк вече… Бихте ли искали да говорите с него до вратата?
— Не, искам да говоря с теб до вратата.
— Аз…
— Не изпитваш ли поне любопитство да ме видиш?
— Любопитството тук няма място…
— Така ли? Струва ми се, капитане, че тъкмо ти измежду всички останали хора трябва да цениш контакта очи в очи.
— Не виждам особен смисъл…
— Колко ли войни е можело да се избегнат, ако всеки от водачите поне бе видял лицето на другия, ако се бяха докоснали и помирисали потта и страха на противника си?
— Почакайте за момент — рече Шрьодер.
Флин чу изщракване и минута по-късно чу гласа му.
— Добре.
— След пет минути — Флин затвори и смушка грубо Хики. — Слушаше ли? — Стисна здраво ръката на Хики. — Един ден, мръсен дъртако, ще ми разкажеш за изповедалнята, за онова, какво си говорил на Шрьодер, и за това, какво си говорил на моите хора и на заложниците. Освен тези неща, ще ми разкажеш за компромиса, който ни е бил предложен.
Хики се сви от болка и се изправи.
— Пусни ме. Тези стари кокали се чупят лесно.
— Не е зле да счупя тези на врата ти.
Хики погледна Флин без следа от болка на лицето.
— Внимавай!
Флин пусна ръката му и го бутна настрана.
— Не се опитвай да ме плашиш!
Хики не отговори, в погледа му се четеше неприкрита омраза. Флин погледна към Педар Фицджералд.
— Грижиш ли се за него?
Хики не отговори. Флин погледна отблизо лицето на Фицджералд и видя, че то е восъчно, като на Хики.