Тя огледа страхотните размери на сградата. Дори гледана отвън, напомняше лабиринт с многобройните си кули, заострени върхове, подпори и сложни каменни орнаменти. Обърна се към Бърк:
— Е, лейтенант, не се ли чувствате, сякаш сте оголили врат на дръвника?
— Има ли причина моят врат да не е на същото място, на което е твоят?
— Прав си. Напълно си прав. Само че твоят е малко по-оголен, защото разбрах, че имаш намерение да тръгнеш с Белини.
— Точно така. Ами ти?
Тя се ухили неприятно:
— Не си длъжен да го правиш… Но все пак, идеята не е лоша… В случай, че не успееш да доставиш Стилуей.
Бърк погледна Мартин, който кимна незабележимо, и отвърна:
— Ще ви го доставя до… половин час. Последва мълчание, после се обади Мартин:
— Мога ли да предложа още нещо… Хайде да не говорим много за този архитект пред капитан Шрьодер. Той е пренапрегнат и може несъзнателно да изпусне нещо пред Флин при следващия разговор.
Над покрива легна тишина, нарушавана единствено от скърцането на тътрещи се крака по замръзналия чакъл и воя на вятъра по улиците. Бърк погледна Шпигел и разбра, тя се досеща, че Берт Шрьодер има сериозен проблем, че самият той е сериозен проблем.
Шпигел мушна ръце в джобовете на дългото си палто и се отдалечи на няколко крачки от Бърк и Мартин. За няколко кратки секунди тя се запита защо така всеотдайно се беше впуснала във всичко това и внезапно й стана ясно, през всичките седем нещастни години, докато преподаваше история, всъщност дълбоко в себе си е искала да прави историята. И сега щеше да осъществи желанието си.
Капитан Джо Белини разтри уморените си очи и погледна стенния часовник в залата за пресконференции. 4,28. Проклетото слънце ще изгрее в шест и три минути. В своята полудрямка бе видял стена от ярка слънчева светлина, която се движеше към него, за да го спаси, така както беше правила толкова пъти в Корея. Господи, помисли си той, ненавиждам звука на оръжията нощем.
Той се огледа. По столовете или на пода спяха мъже, поставили под главите си бронираните жилетки. Други бяха будни, пушеха и разговаряха тихо. От време на време някой се изсмиваше на нещо, което според Белини изобщо не беше смешно. Страхът притежаваше собствена миризма и сега тя бе толкова силна, че той я надушваше съвсем лесно, въпреки миризмата на тютюн, оръжейна смазка и дъха от многото дробове и лепкави усти.
Дъската беше покрита със знаци с цветен тебешир върху белите очертания на катедралата. Върху дългата маса бяха разстлани копия от променения план за нападението. На късия край на масата отсреща седеше Берт Шрьодер и небрежно преглеждаше едно копие. Телефонът иззвъня и Белини бързо вдигна слушалката.
— Корпус за бързо реагиране. Белини слуша.
По линията долетя особеният носов глас на кмета:
— Как вървят нещата при теб, Джо? Нетърпелив ли си да действаш?
— Не мога да си намеря място от нетърпение.
— Добре… Слушай, току-що се запознах с новия ти план за нападение… Не е ли малко прекалено…
— В по-голямата си част беше разработен от полковник Лоугън, сър — заоправдава се Белини.
— О, разбирам. Виж дали не можеш да успокоиш малко нещата.
Белини хвана кутийка с кола в голямата си ръка, стисна я и видя как капачето отхвръкна и кафявата течност обля пръстите му.
— Одобрен ли е или не?
Кметът не отговори дълго време и Белини се досети, че той се съветва и поглежда часовника си. Най-после Клайн се обади отново:
— Губернаторът и аз одобряваме… по принцип.
— Благодаря ви по принцип.
Клайн смени темата:
— Той още ли е при теб?
Белини хвърли поглед към Шрьодер.
— Залепен като кучешка фъшкия на маратонка.
Клайн се засмя пресилено.
— Добре. Ще бъдем с губернатора в офисите на център „Рокфелер“ заедно с част от служителите си…
— Оттам се открива добра гледка.
— Не, не бъди саркастичен. Слушай, говорих с президента.
Белини долови нотка на гордост в гласа на Клайн.
— Той казва, че е постигнал значителен напредък с британския премиер. Направи също някои намеци, че може да постави гвардията под федерално командване и да изпрати маршали… — Клайн снижи гласа си заговорнически: — Между нас казано, Джо, мисля, че президентът създава димна завеса… за да се застрахова за по-късно.
Белини запали цигара.
— Кой не го прави?
Гласът на Клайн зазвуча настойчиво:
— Над него се оказва натиск. Църковните камбани във Вашингтон вече бият и шествие от хиляди хора със свещи в ръце преминава покрай Белия дом. Поставена е охрана на британското посолство.
Белини видя, че Шрьодер се изправи и тръгна към вратата. Изтърси в слушалката: