Лейтенант Питърсън се обърна към Стилуей. Гласът и беше нисък, почти шепот — това им е нещо като запазена марка в този взвод, помисли си Белини. Питърсън започна:
— Ако искате да поставите бомби, да допуснем, че нямате достатъчно експлозив, но търсите максималната ефективност…
Стилуей постави две кръстчета на чертежа:
— Тук и тук. Двете големи колони от двете страни на ризницата — замисли се: — Когато бях горе-долу шестгодишен, разбиха с взрив основата тук, за да построят стълбището. Така отслабиха скалата, върху която са издигнати двете колони. Това е публикувана информация и всеки, който иска да провери, включително ИРА, може да направи справка.
Уенди Питърсън кимна. Стилуей я погледна с любопитство.
— С обезвреждане на бомби ли се занимавате? Какво точно прави там една жена?
— Плета дантела на една кука — отвърна тя. Стилуей замълча за малко, после продължи:
— Тези колони са огромни, но при наличието на такива мощни съвременни експлозиви, един експерт по разрушаване на сгради може да ги събори, а с тях ще падне половината сграда… Бог да е на помощ на този, който е вътре.
Той впери поглед в лейтенант Питърсън. Уенди каза:
— Не ме интересува експлозията.
Стилуей отново замълча при този неразбираем отговор и изведнъж я разбра какво имаше предвид.
— Но аз се интересувам от нея. Няма много хора като мен, които могат да построят сградата отново… — гласът му секна изведнъж.
Някой зададе въпроса, който всички тази нощ си бяха задавали:
— Може ли изобщо да бъде построена отново?
Стилуей кимна:
— Да, но вероятно ще изглежда като Първа космическа банка.
Няколко човека се засмяха, но смехът им бързо замря. Стилуей отново насочи вниманието си към чертежите и започна да дава още подробности за специфичните особености на архитектурата. Белини потри наболата си брада и го прекъсна:
— Господин Стилуей, ако трябва да вкараме бронирана кола, тежаща около десет тона… плюс-минус един тон, нагоре по предните стъпала и през централния вход…
Стилуей подскочи:
— Какво? тези врати са безценни…
— Може ли подът да издържи тази тежест? Стилуей направи опит да се успокои, помисли за момент, после отвърна неохотно:
— Ако трябва да направите нещо толкова безумно… разрушително… Десет тона? Да, според спецификациите, подът ще издържи… но винаги съществува известен риск, нали?
Белини кимна:
— Да… Още нещо… Те казаха, фенианите казаха, че ще подпалят катедралата. Имаме причина да смятаме, че ще запалят тавана… Възможно ли е?
— Защо не?
— Ами… струва ми се доста солидно, масивно…
— Да, масивно дърво. — Поклати глава. — Какви мръсници…
Стилуей неочаквано се изправи:
— Господа… госпожице — той пресече кръга от хора. — Извинете, че не желая да остана, за да слушам как уточнявате подробностите на своята операция. Не се чувствам много добре. Ще бъда в съседната стая, ако се нуждаете от мен.
Обърна се и излезе. Взводните командири оживено заобсъждаха. Групата за обезвреждане се оттегли в най-отдалечения ъгъл на стаята и Белини видя как наобиколиха Питърсън. Лицата им, каза си той, са винаги безизразни, а очите им са винаги празни. Погледна часовника си — 5,15. Щяха да му трябват петнайсет до двайсет минути, за да промени плана на атаката. Нямаше да е много по-различен, но това, което се оформяше в главата му, бе много по-ясно и беше по-малко вероятно да се превърне в масово убийство. Той се отдалечи от взводните командири и отиде при Бърк и Лангли. Постоя неуверено за миг и рече:
— Благодаря за Стилуей. Свършихте добра работа.
— Пак заповядай, Джо, извинявай, инспекторе. Ти искаш, ние доставяме архитекти, адвокати, пици…
Бърк го прекъсна.
— По-добре ли се чувстваш сега?
Белини кимна:
— Ще дадем по-малко жертви, катедралата също има доста голям шанс, но все още можем да смятаме заложниците за мъртви. — Направи пауза: — Мислиш ли, че има начин да отменим нападението на бронираната кола на Лоугън откъм Пето?
Лангли поклати глава:
— Губернатор Дойл наистина е решил да го направи. Трябва да мислиш за бронетранспортьора като за една от онези коли с мегафони, които използват в предизборните кампании.
Белини извади от джоба си някакъв фас и го запали. Отново погледна часовника си.
— Флин очакваше да бъде нападнат след пет и петнайсет и вероятно точно в този момент е плувнал в пот. Добре, много добре. Надявам се да е най-трудният момент в живота на проклетото копеле.