Опря ръце на студения мрамор на балюстрадата и премигна, за да настрои очите си към мътната светлина, докато оглеждаше необятната вътрешност. Трепкащи сенки играеха по стените и колоните. Таванът бе изчезнал. Човек лесно можеше да си представи, че покривът е отхлупен и освободени от бремето си, колоните сега опираха в нощното небе — илюзия, която скоро можеше да се превърне в реалност. Дългите черни галерии отгоре, тъмни и непроницаеми дори на ярка светлина, сега бяха станали почти невидими. Единственото, което подсказваше, че там има присъствие, беше звукът на оръжие, стържещо по камъка.
Балконът представляваше черна дупка. Сякаш някой бе дръпнал плътна завеса покрай парапета, но Флин чувстваше присъствието на двете черни фигури там много по-силно, отколкото ако ги виждаше в действителност — сякаш бяха свръхестествени растения, които укрепваха и процъфтяваха в мрака.
Пое дълбоко дъх с разширени ноздри. Горящият фосфор излъчваше силна остра миризма, която променяше самата същност на храма. Беше изчезнал дъхът на мухъл, онази гнила смесица от аромат на тамян, восък и още нещо неопределено, което той обобщаваше като миризмата на римокатолицизма, която бе една и съща във всички църкви и събуждаше спомени от детството. Няма я, повтаряше си той, най-после я няма. Прогоних я. Чувстваше се необичайно доволен от факта, сякаш беше спечелил теологически спор с някой епископ.
Сведе очи и погледна отвисоко пламъците на стотиците свещи. Светлината сега му се стори обезпокояваща. Свещите, които горяха в своите сини и червени стъкленици, и белите отблясъци на фосфора, приличаха на серните огнени езици на ада. Светците върху олтарите, забеляза той, се движеха и кълчеха в неприличен танц. Блажените изражения на лицата им внезапно се бяха изпълнили с похот, която винаги бе вярвал, че се крие в тях.
Най-забележителната метаморфоза беше извършена върху прозорците, които сякаш бяха увиснали в черна празнота. От това като че ли се бяха удвоили и се издигаха до такива шеметни висоти, та на човек можеше да му се завие свят, когато погледне нагоре. На надвисналия балкон, над хилядите невидими месингови тръби на органа, се виждаше розетката на кръглия прозорец. Сега тя се бе превърнала в тъмносин водовъртеж, заплашващ да засмуче всичко от този безплътен свят на сенки и духове — който в крайна сметка беше само преддверие на ада — да засмуче всичко, окончателно и безвъзвратно, в самия ад.
Флин нагласи микрофона и заговори. Боеше се гласът му да не разпръсне магията на смъртта, както бе казала тя, защото той имаше друга цел.
— Дами и господа… братя и сестри… — погледна часовника си: 5,14. — Както знаете, моментът настъпи. Бъдете готови… не остава още много. — Пое бързо въздух и то се чу през високоговорителите. — Беше чест за мен да съм ваш водач… Искам да ви уверя, че отново ще се срещнем, ако не в Дъблин, то в едно царство на светлината, в една земя отвъд морето на запад, както и да се нарича тя… защото който и да е богът, който направлява съдбите ни и нашия край, той не може да отрече земните връзки помежду ни и предаността ни към нашия народ… — почувства гласът си да трепери. — Не се страхувайте!
Изключи микрофона. Всички очи се насочиха от него към вратите. Бяха приготвени пушки и ракети, противогазите висяха окачени на гърдите им там, където сърцата биеха диво.
Джон Хики дойде под амвона и хвърли ракета, пушка и противогаз на Флин. Викна с глас, в който нямаше и следа от страх.
— Брайън, май трябва да се сбогуваме, момчето ми. Беше удоволствие да работим заедно и вярвам, че ще се срещнем отново на място, където светлината е невероятна, да не говорим за горещината. Засмя се и се скри в полусенките на светилището.
Флин преметна пушката пред гърдите си, счупи печата на ракетата и разтегна цилиндрите. Прицели се по средата на централната пътека. Очите му се насълзиха и той загуби фокус. От фосфора е, помисли си, прозрачният пластмасов визьор се превръща в призма на светлината на свещите. От мъртвешки тихите пространства около него наизскачаха цветове, като фойерверки, гледани от голямо разстояние, или като призрачните битки, които бе водил в най-лошите си мълчаливи кошмари. Тук също не се чуваше нито звук, освен цъкането на часовника близо до ухото, нахлуването на кръвта в главата и глухия тътен в гърдите. Опита се да си представи човешки лица — хора, които беше познавал в миналото, родители, роднини, приятели и врагове — но никой от тези образи не се задържаше за повече от секунда. Вместо тях в съзнанието му постоянно проблясваше и взе надмощие една неочаквана сцена: подземието на абатство Уайтхорн, отец Донели, който не спираше да говори, Морийн, която наливаше чай и самият той, който разглеждаше пръстена. Всички говореха, но не чуваше гласовете, движенията бяха забавени, сякаш разполагаха с всичкото време на този свят. Досети се за скритото значение на този образ — разбра, че тази сцена представляваше последният момент, в който е бил донякъде щастлив и в мир със себе си.