— Добре… ще имаме готовност…
След няколко секунди мълчание Белини извика:
— Този снайперист ще ни отнеме малко време… Не знам с положителност дали Хики или някой друг е там… Стигнете до втората колона.
Взводният затвори и се обърна към водачите на кучетата:
— Добре, накарайте тези тъпи песове да вървят и да не спират, докато не стигнем от другата страна, — викна на хората си: — Потегляйте! Всичките двайсет души тръгнаха напред. Минаха покрай задната стена на криптата и свиха наляво, следвайки редицата от колони, която щеше да ги отведе до главната колона от другата страна на ризницата. Надяваха се тук да е последната бомба. Запълзяха на ръце и колене. Докато се движеха, Питърсън погледна часовника си — 5,47. Ако другият механизъм беше също толкова прост, ако нямаше други мини, ако нямаше други бомби, ако никой не започне да стреля по тях, може би щеше да спаси катедралата от взривяване.
Докато продължаваше, тя си мислеше за други начини на взривяване да се взриви една бомба, освен с часовников механизъм. Сети се за граната, която можеше да взривява със звук, за фенерче, задействащо фотовзривител, за устройство, което се задейства при улавяне на движение, за двойни и тройни механизми, за механизми с натегнати пружини, за механизми за дистанционно взривяване. Колко много подли начини да се задейства едно взривно устройство и все пак нямаше нужда от нищо толкова сложно, ако времето за избухване е настъпило и бомбата имаше пазач.
Джон Хики коленичи до главната колона, свит между нейната основа и стената на стълбището. Взираше се в огромната маса експлозив, натрупан около колоната. Изпитваше спонтанното желание да извади часовника и да го премести напред към вечността. Но да се пипа в експлозива на тъмно означаваше, че има вероятност да откъсне някой детонатор или батерия. Погледна часовника си — 5,47. Още шестнайсет минути. Щеше да успее да ги задържи настрана — достатъчно дълго, за да настъпи утрото и камерите да разполагат с достатъчно светлина. Ухили се самодоволно.
Дръпна се още назад в тясното пространство, без да отделя поглед от мястото, където беше бронзовият капак. Все още никой не се беше опитал да влезе, и докато слушаше стрелбата отгоре си помисли, че Лиъри и Мегън бяха още живи и щяха да се погрижат никой да не го направи. Един куршум удари капака и в тъмното отекна вибриращ звук. Последваха бързо още четири куршума един след друг и Хики се усмихна.
— Ах, Лиъри. Май се фукаш, малкият!
Точно тогава ушите му доловиха скимтене. Сложи ръка зад ухото си и се ослуша. Кучета. Дишане на хора. Превключи предпазителя на автоматична стрелба и се наклони напред към приближаващите звуци. Кучетата бяха надушили струпания експлозив, вероятно и него. Хики стисна устни и тихо извика:
— Пссс-т!
Внезапно последва пълна тишина. Хики издаде отново същия звук.
— Пссс-т!
Вдигна парче чакъл и го хвърли.
Взводният командир огледа района пред себе си, обаче липсваше и най-слабият блясък от светлина, за да може уредът да го улови и увеличи.
Хики рече:
— Аз съм, не стреляйте!
Няколко секунди никой не отговори, после взводният командир извика с глас, в който се долавяше усилието да остане хладнокръвен:
— Вдигни ръцете си и се приближи!
Хики вдигна пушката си на няколко инча от земята и я задържа хоризонтално.
— Не стреляйте, момчета! Моля ви, не стреляйте! Ако стреляте, всички ще хвръкнем във въздуха. — Той се засмя и добави: — Аз, обаче, мога да стрелям.
Той натисна спусъка и изпразни цял пълнител с двайсет патрона пред тях. Постави нов пълнител и когато ехото заглъхна, чу крясъци и стенания. Изпразни още един пълнител, този път на три откоса. Чу вой на куче, а може би и на мъж. Докато презареждаше отново, имитира този вой.
Снайперистите в двете галерии стреляха към балкона, целите там се движеха бързо в мрака. Започнаха да падат мъртви и ранени полицаи и в двете галерии. Един от хората до Белини се надвеси над парапета и даде дълъг откос към балкона. Трасиращите куршуми описаха дъга и изчезнаха, потънали в дървенията. Беше ударена клавиатурата на органа и в тъмнината изпукаха искри. Човекът стреля отново и потокът от трасиращи куршуми се изля върху месинговите тръби, които издадоха звук, подобен на биене на камбани. Куршумите рикошираха, завъртяха се и затанцуваха като огнени въртележки в черното пространство. Белини изкрещя на човека и го дръпна за жилетката.
— Стига вече! Лягай долу!
Изведнъж човекът пусна пушката си, хвана главата си с ръце, политна напред и се претърколи през парапета. Тялото му се простря върху скамейките отдолу.
Един от полицаите започна да стреля с гранатомет М-79. Една малка граната се взриви в дървен шкаф и дрехите се подпалиха. Белини вдигна мегафона си и изкрещя: