— Подвижен на Шестдесет и четвърта. Всичко е спокойно около трибуните. Край. — Постави обратно радиофона и се обърна към Бърк: — Прекалено спокойно ли ти се струва?
— Не започвай пак — Бърк вдигна телефона и набра някакъв номер: — Джак?
Джак Фъргюсън погледна към затворената врата на спалнята, където жена му спеше дълбоко, после започна тихо:
— Патрик — той хвърли поглед към кухненския часовник на стената, — сега е дванайсет и половина. Нали щеше да се обаждаш на всеки кръгъл час?
— Бях на парада. Имаш ли нещо за мен? Фъргюсън погледна към един тефтер до телефона, където имаше нахвърляни бележки.
— Днес е трудно да откриеш някого.
— Знам, Джак. Тъкмо затова днес е подходящия ден.
— Точно така. Но все пак успях да науча, че мъжът, който се нарича Макмейл, е привлякъл няколко безумци от временната ИРА в Бостън.
— Интересно. Нещо за оръжия? Експлозиви?
— Не, но в тази страна човек може да си купи всичко, от пистолети до танкове.
— Нещо друго?
— Непълно описание на този, който се нарича Макмейл, висок, слаб, мургав…
— Това може да бъде и майка ми.
— Носи отличителен пръстен. Никога не го сваля.
— Не е особено умно от негова страна.
— Не е. Сигурно смята, че пръстенът представлява някакъв вид магия. Ирландците са суеверни хора. Пръстенът е огромен, може би е антика, а може и да е наследствен. Освен това, изрових нещо интересно за този Макмейл. Това е само слух, но… изглежда сякаш веднъж вече е залавян от британското разузнаване и е компрометиран.
— Чакай малко. — Бърк се опита да подреди мислите си. Сега за кой ли път днес си зададе въпроса дали не ставаше дума за двойна игра. Там, където имаше ирландски заговор, със сигурност имаше и британски. След осемстотин години на почти непрекъснато водене на тази битка двамата противници изглеждаха неразривно свързани в странна прегръдка, обречена да продължи вечно. Ако ирландската война бъде пренесена в Америка, тогава и англичаните ще се появят тук, за да участват. Не толкова казаното от Фъргюсън, колкото присъствието на майор Бартолъмю Мартин в Ню Йорк, беше признак за приближаването на тази битка. Майор Мартин знаеше повече от това, което казваше. Бърк попита в слушалката:
— Има ли нещо друго?
— Не… Сега трябва да се разтичам да свърша една работа. Ще оставя съобщение в „Пълийс Плаца“ на Лангли, в случай че изникне нещо. Ще се видим в зоопарка, ако нещо не се случи дотогава.
— Нямаме много време, Джак — каза Бърк.
— Ще направя каквото мога, за да избегнем насилието. Но не трябва да бъдеш твърде суров с момчетата, ако ги откриеш. Наши братя са все пак.
— Да… братя… — Бърк затвори телефона и се обърна към Бърд. — Беше един от моите информатори. Смешно човече, хванато в двойния капан на вроденото си чувство за приличие и необузданите си политически възгледи.
Той излезе от фургона и се смеси с навалицата на ъгъла на Шейсет и четвърта улица. Започна да наблюдава пълните с хора трибуни от другата страна. Ако има да става нещо неприятно, то най-вероятно ще стане там. Другите възможни цели, изброени от Джак Фъргюсън — банките, консулствата, бюрата на самолетните агенции, местата, свързани с правителствата в Лондон, Дъблин и Белфаст — бяха дребна риба в сравнение с парадните трибуни, претъпкани с американци, британци, ирландци и важни чуждестранни персони. Бърк разбираше, че катедралата също е едра риба. Но никоя ирландска групировка не би посегнала на нея.
Дори официалната ИРА на Фъргюсън, състояща се предимно от марксисти — привърженици на ненасилието и атеисти, не биха го допуснали като въвможност. „Временните“ използваха насилствени методи, ала бяха предимно католици. Само сред ирландците можеха да се намерят червени пацифисти и католици-атентатори.
Бърк разтърка уморено очи. Да, ако нещо трябва да се случи днес, това ще стане на парадните трибуни.
Тери О’Нийл лежеше на спалнята. Телевизорът работеше и предаваха парада. Дан Морган седеше на перваза на прозореца, надвесен към Шейсет и четвърта улица. Забеляза висок мъж в цивилни дрехи да излиза от полицейския фургон и продължи да го наблюдава, докато той си запали цигара, оглеждайки внимателно улицата и околните сгради. Съвсем скоро полицията, ФБР, може би дори ЦРУ и Британското разузнаване щяха да са по следите им. Това се очакваше. Ирландците имаха такава традиция — да информират и предават. Ако не беше тази слабост в националния им характер, да са се отървали от англичаните още преди векове. Но този път нещата бяха по-различни. Макмейл беше мъж, когото никой не би предал, фенианите бяха група, свързана много по-здраво от древния клан, обединени от голяма скръб и велика омраза.