Выбрать главу

Телефонът извъня. Морган отиде в дневната, затвори вратата след себе си и вдигна слушалката.

— Да?

Чу гласа на Фин Макмейл, после затвори и бутна вратата. Взря се в Тери О’Нийл. Не беше лесно да убиеш жена и все пак Макмейл нямаше да го накара да направи нещо, което той самият не би извършил. Морийн Малоун и Тери О’Нийл. Между тях нямаше нищо общо, освен произхода и факта, че двете нямаха и петдесет процента шанс да посрещнат следващото утро.

Глава 12

Патрик Бърк тръгна по Трето авеню, отбивайки се по пътя си в ирландските кръчми. Тротоарите гъмжаха от гуляйджии, заети с традиционното обикаляне на баровете. По витрините на повечето магазини и ресторанти имаше залепени хартиени детелини и арфи. Беше пословична истина, че в деня на Свети Патрик ирландците минаваха по Пето авеню, а после се отклоняваха по Трето. Бърк забеляза жени и мъже, които вече леко залитаха. Ръкостисканията не преставаха. Това също беше традиция — сякаш всички се поздравяваха за това, че са ирландци или просто затова, че са достатъчно трезви, за да улучат ръката на някой друг.

Бърк спря пред „П. Дж. Кларкс“ в началото на Петдесет и пета улица — тухлена реликва от деветнайсети век. Беше пощадена от разрушителите на стари сгради, но оставаше затворена сред високите тромави блокове наоколо и Централната банка на военноморския флот, която приличаше на черен калкулатор „Сони“ с невероятен брой бутони.

Бърк влезе през вратите от релефно стъкло, отиде до претъпкания бар и си поръча бира. Потърси с поглед познати лица — някой информатор, стар приятел или длъжник — не откри никого. Твърде много познати лица липсваха днес.

Измъкна се отново навън и задиша студения въздух, докато усети главата си да се прояснява. Продължи да върви, спирайки в отдавна забравени барове, в магазини, чиито притежатели бяха ирландци, навсякъде, където видеше компактна група от хора да разговарят на тротоара. Мислите му препускаха бързо и той несъзнателно ускори крачка, за да не изостава от движещите се потоци от хора.

Денят бе започнал странно и всяка случка, всеки разговор засилваха усещането му за нереалност. Извади цигара от джоба си, запали я и тръгна отново на юг.

Бърк впери поглед в позлатените букви на витрината на „П. Дж. Дон Лийвис“, малка незабележима кръчма на Четирийсет и седма улица. „П. Дж. Дон Лийвис“ беше едно от любимите свърталища на хора, представящи се за членове на ИРА, барови патриоти. От време на време там наистина се появяваше истински член на ИРА от противоположната страна и лесно можеше да се разпознае по това, че рядко стоеше на бара, а най-често седеше сам в сепаре. Такива хора биваха винаги бледи, в резултат на постоянната ирландска мъгла или известно време прекарано в затвора. Ню Йорк и Бостън бяха техните убежища, там откриваха ирландска култура, ирландски кръчми, ирландци без гелигнит.

Бърк влезе и се промуши между двама мъже, които си говореха на бара. За случая реши да използва ирландския си акцент:

— Черпя, господа. Барман, по едно на всички. Обърна се към мъжа отляво, млад работник. Човекът изглеждаше подразнен. Бърк се усмихна:

— Трябваше да се срещна с едни приятели в „П. Дж.“, но не мога да си спомня какво точно беше: „П. Дж. Кларкс“, „П. Дж. О’Хара“, „П. Дж. Мориарти“, „П. Дж. О’Рурк“ или тук. Адски тъпо. — Бирата пристигна и Бърк плати. — познавате ли Кевин Майкълс или Джим Мелоу, или пък Лайъм Конъли? Да сте ги виждали днес?

Мъжът отдясно отвърна:

— Интересен списък. Ако наистина ги търсиш, можеш да бъдеш сигурен, че те ще те намерят.

Бърк го погледна право в очите.

— Точно на това разчитам.

Мъжът продължи да го наблюдава мълчаливо. Бърк усети миризмата на бира, която се излъчваше от дъха и дрехите му.

— Търся също Джон Хики.

Никой от двамата не отвърна. Бърк пи продължително и остави халбата.

— Благодаря, господа. Отивам в „Грийн Дерби“. Довиждане.

Обърна се и тръгна покрай бара. Едно огледало отстрани отразяваше двамата мъже, които, събрали глави с бармана, гледаха след него.

Повтаряше тази история или подобна на нея във всеки бар, който му се струваше обещаващ. Минаваше от уиски на тъмна бира и горещо кафе, а в една кръчма изяде сандвич. От това се почувства по-добре. Минаваше от едната на другата страна на Трето и продължаваше да върви на юг. Във всеки бар споменаваше къде отива. На всеки ъгъл се спираше и чакаше да чуе зад себе си колебливи или спиращи стъпки. Тананикаше и залагаше себе си като примамка, но днес рибата не кълвеше.