Гласът на Джон Хики долетя по линията:
— Чувам ви и двамата. Връзката е установена. Кой, по дяволите, ви позволи да стреляте по прожектора?
Мегън изтръгна слушалката от ръцете на Дивейн. — Аз.
В гласа на Хики се долови остър сарказъм и раздразнение:
— О, Мегън! Това беше риторичен въпрос, моето момиче. Знаех отговора му. Опичай си акъла тази нощ!
Мегън пусна слушалката на пода и погледна Дивейн:
— Слез на балкона и прекарай кабел до южната кула. После развий вентилационните отвори и заеми там поста си.
Дивейн вдигна макарата с телефонния кабел и брадвата и слезе от камбанарията.
Мегън обходи един по един всички отвори. Стените на катедралата бяха окъпани в синя луминесцентна светлина от градинските прожектори. На север масивната петдесет и един етажна Олимпик Тауър отразяваше очертанията на катедралата в стъклените си стени. На фона на черното небе се виждаха осветените прозорци на „Уолдорф-Астория“, а на изток се издигаше другата кула на катедралата и скриваше част от изгледа към „Сакс“. Там имаше полицаи, които триеха с ръце раменете и бедрата си, за да се стоплят. На всички околни улици продължаваха да изтласкват човешките множества от пресечка до пресечка и опразненият район около катедралата непрекъснато увеличаваше размерите си.
Мегън се обърна назад към Мълинс, който духаше в шепите си. Младото му лице бе почервеняло от студ, а устните му бяха станали синкави. Тя тръгна към отвора на стълбището в средата на пода:
— Бъди нащрек!
Той я гледаше да изчезва надолу по стъпалата и внезапно се почувства самотен. Кучка! Не беше много по-възрастна от него, но движенията и гласът й бяха като на по-стара жена. Всичко в нея, освен лицето и тялото й, бе загубило младостта си.
Мълинс огледа самотния си наблюдателен пост, после отново надникна към Пето авеню. Разви едно знаме, омотано около кръста му, и го върза в краищата на вентилационния отвор. После го пусна да се развие и да падне отстрани покрай стената на кулата. То се развя от вятъра и запърха в стените от сив мрамор. Прожекторите в градините отдолу го осветиха красиво.
Репортерите и гражданите, които все още се намираха по улиците и покривите в района, нададоха възклицания. От няколко гърла се изтръгнаха насърчителни възгласи, други изръкопляскаха. Не липсваха и освирквания.
Мълинс послуша тази смес от реакции и се дръпна назад в кулата. Изтри студените ледени капки от лицето си. С учудване и страхопочитание мислеше за положението си — намираше се в камбанарията на катедралата „Свети Патрик“, с пушка в ръка! После си спомни за по-голямата си сестра Пег, вдовица с три деца. Сега тя се разхождаше в затворническия двор в Арма. Спомни си и нощта, в която нейният съпруг Бари Колинс бе убит, докато участваше в опита да отвлекат сестрата на Морийн Малоун от затворническата камионетка, в която се предполагаше, че се намира. Припомни си и тяхната майка, която се грижеше за децата на Пег дни наред, докато тя изчезваше нанякъде с грубовати мъже в тъмни палта. Мълинс си спомни нощта, когато излезе на улиците в Белфаст, за да открие Брайън Флин и неговите фениани, и как майка му беше плакала и изричала след него проклятия. Но най-силно от всичко помнеше бомбите и престрелките, разтърсвали нощите над Белфаст от най-ранните му детски години. Връщайки се назад, не виждаше друг път, който не би го довел дотук, или друго подобно място.
Патрик Бърк погледна нагоре. От един разбит вентилационен отвор висеше зелено знаме, украсено със златна ирландска арфа, и той успя да различи над него мъж с пушка. Бърк се обърна и видя на кръстовището полицаи, които изтегляха счупения подвижен прожектор. Хората бяха станали по-благоразумни и съдействаха на полицията, явно стигнали до заключението, че човек, който може да улучи такъв прожектор от двеста ярда, може също така лесно да улучи и тях. Бърк се скри в нишата на вратата под кулата и каза на поста, който беше поставил там:
— Известно време само ще стоим тук. Оня тип горе все още произвежда адреналин.
— Познато ми е това чувство.
Бърк надзърна от нишата към стъпалата. Зелената пътека сега бе побеляла от суграшицата. Навсякъде по тротоарите и улицата се въргаляха зелени карамфили, пластмасови шапки и хартиени помпони. На кръстовището на Петдесета улица лежеше на една страна захвърлен от оранжистите огромен барабан. Вятърът отнасяше бавно на юг черни бомбета и яркооранжеви шарфове. Телевизионни оператори предпазливо заснемаха всичко от сградата на център „Рокфелер“. Бърк си представи как щеше да изглежда то по телевизията. Приближаване и кадри в едър план на отломките. Бомбе, което се претъркулва по заледената улица. Дълбокият вибриращ глас на говорителя: „Днес вековната война между англичани и ирландци се пренесе на Пето авеню…“ Ирландците винаги разиграват интересни спектакли.