Брайън Флин се облегна на парапета на балкона и посочи малката ризница от другата страна на покритата галерия. Каза на Хики:
— Понеже не виждаме външната врата на архиепископската ризница или вратата на асансьора, теоретически е възможно полицията да се справи с алармите и мините. Тогава трябва да очакваме нахлуване на полицаи именно през онази малка ризница.
Лиъри, който изглежда можеше да чува на далечни разстояния, извика от отдалечения край на балкона:
— А ако си подадат главите от покритата галерия, аз ще стрелям.
Хики извика към него:
— Благодаря, господин Лиъри знаем, че ще го направите. — Попита тихо Флин: — Боже всемогъщи, откъде изрови това чудовище? Човек не може спокойно да си почеше задника.
Флин отвърна тихо:
— Да, има отлично зрение и слух.
— Американец ли е?
— Наполовина е ирландец. Снайперист, морски пехотинец, участвал е във Виетнам.
— Знае ли защо е тук? Знае ли поне къде, по дяволите, се намира?
— Знае, че се намира на височинен пост и наблюдава зона за свободен обстрел. Това е всичко, което знае и което го интересува. Добре му се плаща за услугата. Той е единственият сред нас, освен теб и мен, който няма роднини в някой британски затвор. Тук не ми е нужен човек, който има емоционална връзка с нас. Той ще убива, когато му наредя. Ще убие всеки от нас, когото аз посоча, и ако ни нападнат и надвият, ще убие всеки оцелял от нас, ако все още е в състояние да го направи. Той е ангелът на Смъртта, Черният жътвар, последната инстанция.
— Другите знаят ли за това?
— Не.
Хики се засмя. Половината му зъби липсваха:
— Подценил съм те, Брайън.
— Да, подцени ме. Да видим по-нататък. Архиепископската ризница е проблем, но е само един от многото…
— Трябваше да доведеш повече хора.
Флин изрече леко ядосан:
— Имам много помощници отвън, ала според теб колко могат да се намерят от тях, които да са съгласни да дойдат тук, за да умрат?
На лицето на стареца се появи хладен поглед:
— В понеделник, на Великден през 1916 година, в Дъблин имаше много храбри мъже и жени. Повече, отколкото обсадените сгради можеха да поберат. — Очите му се приковаха някъде под тях в тихата катедрала: — Тогава не липсваха доброволци. И вяра! Колко силно вярвахме всички тогава! През ранните дни на Първата световна, беше известно време преди Великденския бунт, брат ми бе в британската армия. Тогава там имаше много ирландски момчета. И сега има. Чувал ли си за ангелите на Мон? Не? Брат ми Боб бил в Британския експедиционен корпус във Франция и били почти пред унищожение, защото германските сили многократно ги надвишавали. Тогава на едно място, наречено Мон, се появили рой небесни ангели, които застанали между тях и германците. Разбира се, германците побягнали назад в объркване. Всички вестници писаха за това. И хората вярваха на тази история, Брайън. Те вярваха, че британската армия е благословена и Бог е изпратил ангелите си, за да се намесят на нейна страна в битката срещу врага. Брайън го погледна:
— Прилича на масова халюцинация на отчаяни хора. Когато започнем да виждаме ангели тук, ще знаем, че сме победени и… — Той млъкна внезапно и впери внимателен поглед в Хики под мътната светлина. За миг си представи, че се намира в абатство Уайтхорн и слуша историите на стария свещеник.
— Какво ти става, момче?
— Нищо. Предполагам, че човек не трябва да се съмнява в намесата на свръхестественото. Ще ти разкажа за това утре.
Хики се засмя:
— Ако утре си жив, за да го разкажеш, тогава ще ти повярвам.
Флин се насили да се усмихне:
— Може да ти го разкажа на едно по-различно място.
— Тогава със сигурност ще ти повярвам.
Мегън Фицджералд се приближи зад гърба на Джордж Съливан, който поставяше последните мини на вратата към южния неф.
— Свърши ли?
Той рязко се обърна:
— По дяволите, Мегън! Не трябва да правиш това, когато работя с експлозиви.
Тя погледна Съливан, който изглеждаше великолепно в килта на гайдар от оркестъра „Емърълд Съсайъти“.
— Вземи си нещата и ела с мен. Донеси и гайдата.
Заведе го до малка врата в ъгъла на нефа и се изкачиха по спираловидно каменно стълбище, което излизаше в дългата тройна аркада от южната страна.
Прът с висящо на него американско знаме висеше отгоре, точно срещу папското знаме на другата галерия. Мегън се обърна наляво към балкона на хора, където Флин и Хики бяха погълнати от плановете, като двама генерали в навечерието на битка. Намираше за твърде странен факта, дето двама толкова различни мъже се разбираха така добре. Не бе одобрила идеята да доведат Джон Хики в последния момент. Но останалите смятаха, че се нуждаят от един стар герой, с когото да се отъждествят. Беше една истинска връзка с 1916-та. Сякаш присъствието му можеше да ги превърне в нещо по-различно от това, което всъщност бяха — изметът на обществото.