Рече на Бакстър:
— Ако изтичаме бързо до вратите на южния неф, ще влезем във вестибюла и ще бъдем скрити за снайперистите, преди да успеят да реагират. Мога да обезвредя почти всяка мина за няколко секунди. Ще минем през външните врати и ще бъдем на улицата, преди някой да стигне до вестибюла.
Бакстър я погледна:
— Какви ги говориш, за Бога?
— Говоря как можем да се измъкнем живи оттук.
— Погледни там горе. Петима снайперисти. И как можем да избягаме и да оставим кардинала и отец Мърфи?
— Могат да дойдат с нас.
— Полудя ли? Не желая даже да чувам за такова нещо.
— Ще правя онова, което реша.
Той усети тялото й да се напряга, протегна се и хвана ръката й:
— Не, няма да го направиш. Слушай, имаме шанс да ни освободят, ако…
— Нямаме абсолютно никакъв шанс. Доколкото разбрах от разговора им, те ще искат освобождаването на затворниците. Смяташ ли, че твоето правителство ще се съгласи?
— Аз… Сигурен съм, че нещо може да се измисли…
— Проклет, глупав дипломат! Познавам тези хора по-добре от теб и знам позицията на твоето правителство по въпроса с ирландските терористи. Никакви преговори. Край на обсъждането.
— … Но трябва да изчакаме благоприятния момент. Трябва да си изработим план.
Тя се опита да издърпа ръката си, обаче той я бе хванал здраво. Каза му:
— Ако ми дадат по един шилинг за всеки затворник, застанал пред наказателната команда, защото е чакал благоприятния момент за бягство, ще стана милионерка. Подходящият момент, според нашия военен наръчник, е колкото е възможно по-скоро след залавянето. Преди врагът да се окопае и да се ориентира в обстановката. Вече чакахме достатъчно дълго. Пусни ме!
— Не, чакай да измисля нещо. Нещо не толкова самоубийствено.
— Чуй ме, Бакстър. Все още не сме завързани по никакъв начин. Трябва да действаме сега. Ти и аз сме мъртви. Кардиналът и отецът може да бъдат пощадени. Но не и ние. Бакстър пое дълбоко дъх:
— Е, може и да си права, че съм мъртъв… Но ти не познаваш ли този човек, Флин? Не сте ли били в ИРА заедно?
— Бяхме любовници. Това е още една причина, поради която не бих останала и секунда повече на неговата милост.
— Разбирам. Е, ако искаш да се самоубиеш, е отделен въпрос. Но не ми казвай, че се опитваш да избягаш. И не очаквай от мен да тръгна с теб, за да ме убият.
— По-късно ще съжаляваш, задето не си предпочел куршума, който е по-бърз. Той отвърна спокойно:
— Ако ми се предостави благоприятна възможност, ще се опитам да избягам — направи пауза. — Ако не, тогава се надявам да умра с достойнство, когато настъпи моментът.
— Аз също се надявам. Сега пусни ръката ми. Ще чакам. Но ако ни вържат или хвърлят в криптата, или направят нещо подобно, тогава влачейки се с пръснати коленни капачки ще се разкайваш, че не си избягал сега. Нали знаеш, така го правят: прострелват коленните капачки, часове преди да те застрелят в сърцето.
Бакстър въздъхна:
— Предполагам, че ми липсва достатъчно живо въображение и не можеш да ме изплашиш достатъчно, за да опитам каквото и да е… Но все пак успя да ми представиш картинката. — Той отдръпна ръката си от нейната и продължи да я гледа с крайчеца на очите си, но тя изглеждаше съгласна да остане там. — Внимавай — каза й той.
— Заври си проклетите британски предупреждения… Бакстър си спомни смелостта, която бе показала на стъпалата отвън и разбра, че част от нея, съзнателно или не, беше предназначена за него, или по-точно за това, на което той бе представител. Разбра също, че оцеляването й беше до известна степен в неговите ръце. Колкото до него, изпитваше възмущение от ситуацията, в която го бяха поставили, но не чувстваше загуба на достойнството си. Разликата между двамата не беше малка и със сигурност щеше да определи начина, по който реагираха на пленничеството си, а ако трябваше да умрат — как щяха да го направят. На глас изрече:
— В момента, когато почувстваш, че си готова… Аз съм с теб.
Педар Фицджералд вдигна поглед към дясното стълбище, по което слизаше сестра му. Стана и прехвърли „Томсън“-а под мишница.
— Как вървят нещата, Мегън?
— Всичко е готово, остават само бомбите — тя погледна надолу през вратата към празната ризница. — Някакво движение?
— Не, всичко е спокойно — той се усмихна пресилено: — Може би не знаят, че сме тук.
Тя се усмихна в отговор:
— Разбира се, че знаят. Знаят, Педар.