Кардиналът кимна:
— Имате право, разбира се. Но оставете ме да изтъкна последния си аргумент. Според мен голяма част от разпалеността на по-младите мъже се дължи на близостта на млади жени…
— Не съм длъжен да слушам това.
Тънка усмивка заигра върху лицето на кардинала:
— Аз май ви разсърдих. Съжалявам. Както и да е, трябва да знаете, че и за миг не се съмнявам, тези хора ще убият мен и отец Мърфи. Това е също толкова сигурно, колкото и че ще убият Вас и госпожица Малоун. Най-важното обаче е да не ги предизвикваме да извършат този смъртен грях. Също така, за мен е важно и задължението ми като пазител на този храм. Той е най-голямата католическа катедрала в Америка, господин Бакстър, Майката-църква, духовният център на католицизма в Северна Америка. Опитайте се да мислите за нея като за Уестминстърското абатство!
Лицето на Бакстър почервеня. Той пое дълбоко дъх:
— Мой дълг е да се съпротивлявам и аз ще го направя.
Кардиналът поклати глава:
— Е, воденето на война не е наш дълг. — Приближи още към Бакстър: — Не можете ли да оставите това в Божиите ръце? Или, ако не сте съгласен с това, в ръцете на властите отвън?
Бакстър прикова поглед в очите му:
— Вече изясних своята позиция.
Кардиналът сякаш за миг потъна в мисли, после продължи:
— Може би прекалено много съм загрижен за този храм. Той е под моята опека, нали разбирате. Както би направил всеки друг на мое място, аз слагам в сметката и материалната му стойност. Но все пак сме единодушни, че не трябва излишно да се жертва човешки живот, нали?
— Разбира се.
— Нито животът на някой от нас — и той направи широк жест около себе си, — нито техният.
— За техния не съм толкова сигурен — отбеляза Бакстър.
— Всички сме Божии чада, господин Бакстър.
— Чудя се дали е така.
— Моля ви.
Последва дълго мълчание, прекъснато от гласа на Морийн, която беше прекосила светилището.
— Мога да ви уверя, кардинале, че всеки един от тези хора се е пръкнал от ада. Знам, някои от тях може да ви се струват разумни мъже и жени, весели добри ирландци, сладки думи, напевен акцент и какво ли още не. По-нататък може да има и стихове. Но те са напълно способни да убият всички ни и да изгорят вашия храм.
Тримата мъже тихо я гледаха. Тя посочи двамата духовници:
— Вие може и да не разбирате истинското зло, а само абстрактното, но точно сега в светилището ви се е вмъкнал Сатаната.
Вдигна ръката си и посочи Брайън Флин, който се качваше по стъпалата в светилището, Флин ги погледна и се усмихна:
— Някой спомена ли името ми?
Глава 23
Бърк се приближи още до отвора на стълбището, пое дълбоко въздух и извика:
— Полиция! Искам да говоря с Фин Макмейл!
Чу думите си да отекват нагоре по мраморното стълбище.
Някакъв глас със силен ирландски акцент викна в отговор:
— Изправи се до вратите, постави ръцете си на пръчките и без номера! В ръцете си държа „Томсън“.
Бърк излезе напред и видя млад мъж, по-скоро момче, коленичило на площадката пред вратата на криптата. Бърк бавно изкачи стъпалата и постави ръце на месинговата врата.
Педар Фицджералд насочи автомата към него.
— Не мърдай! — и викна нагоре: — Доведете Фин! Тук има един, който иска да говори с него.
Бърк изучава младежа за момент, после вниманието му се насочи към разположението. От площадката пред криптата стълбището се разделяше на две в ляво и дясно. Над вратата се намираше гърбът на олтара, от който се издигаше огромен златен кръст. Неговият силует се очертаваше на фона на издигнатия таван на катедралата. Изглежда никой не можеше да мине през тези врати и да изкачи стълбището, без да бъде направен на парчета от стрелците горе.
Откъм лявото стълбище се чуха стъпки и високата фигура на мъж се очерта сред тайнствената жълта светлина, проникваща през остъклената врата на криптата, фигурата мина покрай коленичилия младеж и бавно слезе по тънещото в полумрак мраморно стълбище. Бърк не можеше ясно да различи чертите му, но видя, че мъжът носи бяла риза без яка и черни панталони — останки от свещенически одежди.
Бърк рече с равен глас:
— Фин Макмейл? — за човек, запознат с историята на келтите това звучеше също толкова абсурдно, колкото да наречеш някого Робин Худ.
— Точно така — високият мъж продължи да се приближава. — Водач на фенианите.
Бърк едва не се разсмя от тази помпозност, но нещо в очите на мъжа го скова.
Флин спря близо до вратата и забоде поглед в него.
— И с кого имам удоволствието да разговарям?
— Старши инспектор Бърк, полицейско управление на Ню Йорк, офиса на комисаря. — Той срещна дълбоките тъмни очи на мъжа, после погледна дясната му ръка и видя големия бронзов пръстен.