Брайън Флин отвърна:
— Знам кой си… лейтенант! Аз също си имам разузнаване. Не е ли малко безочливо от твоя страна? Е — усмихна се той, — предполагам, че щом аз мога да бъда водач на фенианите, и ти можеш да си старши инспектор.
Бърк си спомни с известно огорчение първото правило при преговорите за заложници: никога не позволявай да те хванат в лъжа. Той отговори бавно, като премерваше думите:
— Казах това, само за да облекча процедурата.
— Чудесна причина да излъжеш.
Двамата мъже бяха само на сантиметри разстояние, обаче затворените врати някак си упражняваха ефекта на разделяне на териториите. Бърк се чувстваше неудобно, и все пак не свали ръцете си от решетката.
— Добре ли са заложниците?
— Засега, да.
— Мога ли да говоря с тях?
Флин поклати глава отрицателно.
— Чухме изстрели. Кой е мъртъв?
— Никой.
— Какво искате? — попита Бърк, макар че нямаше значение какво искат фенианите, защото нямаше да го получат.
Флин пренебрегна въпроса.
— Въоръжен ли си?
— Разбира се. Но няма да тръгна срещу този „Томсън“.
— Някои хора биха го направили, като сержант Тесик.
— Погрижих се за него. — Бърк се чудеше как Флин е разбрал, че Тесик е луд. Реши, братята по дух се разпознават по тона на гласа.
Флин погледна през рамото му към коридорите на ризницата. Бърк каза:
— Накарах ги да се изтеглят назад.
Флин кимна. Бърк продължи:
— Ако ми съобщиш какви са вашите искания, ще се погрижа те да стигнат направо до върха. — Знаеше, че действа извън своята компетентност, но се опитваше да успокои ситуацията, докато преговарящият Берт Шрьодер вземе нещата в свои ръце.
Флин почука с пръсти върху пръчките. Бронзовият му пръстен подрънкваше в месинга нервно и едновременно с това изнервящо.
— Не може ли да говоря направо с някого от по-висок ранг.
На Бърк му се стори, че чува присмехулни нотки в гласа му.
— Лишени са от средства за комуникация. Ако изключиш онова заглушаващо устройство…
Флин се изсмя, после попита рязко:
— Има ли някой убит?
Бърк почувства ръцете си да се изпотяват.
— Може би при безредиците… Комисарят на полицията Дуайър… е починал от инфаркт — и добави: — Няма да носиш отговорност за това, ако се предадеш сега. Ти вече нанесе своя удар.
— Още дори не съм нанесъл своя удар. Онези хора пострадаха ли?
— Не. Вашите хора са видели жената от кулите. А мъжът бях аз.
Флин се засмя:
— Ти ли? — помисли за момент. — Е, това променя нещата.
— Защо?
— Да речем, че така е по-малко вероятно да работиш за мой познат английски джентълмен. — Флин отново помисли: — Носиш ли предавател? Има ли подслушвателни устройства в коридорите?
— Не нося радиостанция. А за коридорите не знам.
Флин извади от джоба си детектор за микрофони с формата на молив и го прекара покрай тялото на Бърк.
— Мисля, че мога да ти вярвам, макар да си разузнавач, специализиран в лова на ирландски патриоти като мен.
— Върша си работата.
— Да. При това твърде добре. — Той погледна Бърк с известно любопитство. — Вездесъщата хрътка. Упорит, любопитен, душещ навсякъде. Винаги искащ да знае всичко. Познавам твои подобия в Лондон, Белфаст и Дъблин. — Втренчи се в Бърк, после извади от джоба си лист хартия и го пъхна през решетката на вратата. — Предполагам, че ще свършиш работа, колкото и всеки друг. Ето списък на сто трийсет и седем мъже и жени, затворени в британските лагери в Северна Ирландия и Англия. Искам до изгрев слънце тези хора да бъдат освободени. Това значи в шест часа и три минути нюйоркско време. Искам да бъдат закарани със самолет в Дъблин, да им се даде амнистия от Британското и Ирландското правителства, плюс убежище на юг, ако те пожелаят това. Прехвърлянето трябва да се извърши под надзора на международния Червен кръст и Амнести Интърнешънъл. Когато получа съобщение от тези две организации, че е изпълнено, ще освободим катедралата и заложниците. Ако това не стане до изгрев слънце, ще хвърля сър Харолд Бакстър от кулата на камбанарията, последван, без да спазваме определен ред, от кардинала, отец Мърфи и Морийн Малоун. После ще запаля катедралата. Вярваш ли ми, лейтенант Бърк?
— Вярвам ти.
— Добре. Важно е да знаеш, че всеки от моите фениани има поне по един близък в лагерите. Също така трябва да си наясно, за нас няма нищо свято, нито църквата или свещениците, нито човешкия живот и човечеството като цяло.
— Вярвам, че ще изпълните това, за което говорите.
— Добре. И трябва да предадеш не само моето съобщение, но и неговата същност и дух. Разбираш ли?