Обърна се отново и изтича нагоре.
Бърк го гледаше как се скри зад ъгъла на площадката. „Аз съм войник, а не презрян престъпник“. Каза го със следа от болка, все пак болка имаше.
Брайън Флин се изправи пред кардинала, който седеше на трона си.
— Ваше високопреосвещенство, искам да ви задам много важен въпрос. Кардиналът наклони глава. Флин попита:
— Има ли някакви тайни пътища, някакви коридори, през които може да се влезе в катедралата?
Отговорът на кардинала дойде незабавно:
— Даже и да имаше, не бих ги разкрил. Флин отстъпи назад и посочи към високия таван, в една точка над криптата, където на някаква жица висяха червените шапки на починалите архиепископи на Ню Йорк.
— Искате ли и вашата шапка да увисне там?
Кардиналът го погледна студено:
— Аз съм християнин, който вярва във вечния живот и не се боя от заплахите за смърт.
— Ах, кардинале, исках да кажа, че ще накарам хората си горе да отсекат с брадва този красив таван.
кардиналът леко изпъшка, после рече тихо:
— Доколкото ми е известно, такива тайни ходове не съществуват. Но това не означава, че наистина няма.
— Не, не означава. Защото подозирам, че съществуват. Спомнете си, когато за пръв път архиерейският наместник ви показа вашата нова катедрала. Може да е споменал за някакъв път за бягство, в случай на метеж. Скривалище на свещениците, каквито имаме в Ирландия или Англия.
— Не смятам, че архитектът е помислил за нещо такова. Тук е Америка.
— С всяка изминала година това все повече губи значение. Помислете си, Ваше високопреосвещенство. Ще спасите човешки живот, ако успеете да си спомните.
Кардиналът се облегна назад в трона си и огледа огромния храм. Да, тук имаше кухи стени и стълбища зад тях, които водеха нанякъде; пътища, които никога не се използваха. Но не можеше честно да каже, че ги помни или знае дали извеждат навън. Погледна през мраморния под пред себе си. Отдолу се намираше криптата, а около нея имаше ниско подземие. Но те знаеха това. Беше видял Мегън и Хики да се спускат през бронзовата плоча до олтара.
Две трети от подземието бе високо само колкото да пропълзиш. Представляваше тъмница, където под мраморния под се гонеха плъхове. Над нея всяка година минаваха шест милиона души да се молят на Бог, да размислят, или просто да погледат. Но тъмнината под краката им стоеше затворена до този ден. А сега преминаваше през пода и навлизаше в съзнанията и душите на хората в катедралата. Станаха важни тъмните места, а не благословените олтари на светлината. Кардиналът вдигна очи към фигурите в галериите и на балкона на църковния хор. Стояха напрегнато, като пазачи върху черни назъбени скали, като воини върху стените на някой град. Вечните стражи, уплашени и самотни, които шепнеха: „Какво от това, че е нощ?“
Кардиналът се обърна към Флин:
— Не мога да се сетя за никакъв път за влизане, а за ваша зла участ, и за излизане от катедралата.
— Пътят, от който ще изляза, е предният вход.
Той разпита подробно кардинала за предполагаемото подземие под нефа, за коридорите, които свързваха помещенията отдолу и за ниския тунел около криптата.
Кардиналът непрестанно клатеше глава:
— Глупости, обичайните глупости, които се разпространяват за църквите. Това е Божи дом, не пирамида. Тук няма тайни, има само чудеса на вярата.
Флин се усмихна:
— И никакви планини от злато, нали, кардинале?
— Да, има планина от злато. Плътта и кръвта Христови, които се намират в нишата на олтара, радостта и добрата воля и любовта, които царуват тук, това е нашата планина от злато. Каня ви да си вземете малко от нея.
— И може би няколко ценни бокала и златото от олтарите.
— Можете да вземете всичко това.
Флин поклати глава:
— Не, от тук няма да излезе нищо, освен ние. Задръжте си златото и любовта. — Той огледа катедралата: — Надявам се да оцелее — и погледна кардинала. — Е, може би една обиколка наоколо ще опресни паметта ви. Елате с мен. Кардиналът стана и двамата излязоха от светилището. Тръгнаха към предната част на сградата. Отец Мърфи проследи с поглед кардинала и Флин. Мегън не се виждаше. Бакстър седеше на края на скамейката, а Джон Хики до органа разговаряше по полевия телефон. Мърфи се обърна към Морийн:
— Отчаяно желаеш да направиш нещо, нали?
Тя го погледна. Катарзисът след избегнатата смърт я караше да чувства успокоение, почти блаженство, но импулсът за действие все още бе жив. Кимна бавно.