Докато оглеждаше катедралата, Хики си представяше как щеше да стане всичко. Разцепеният мрамор, рухващите статуи, тъмночервената кръв, окъпала олтарите и пода, сгърчените трупове върху скамейките. Таванът щеше да пламне и да се срути в централния неф. Ценното рисувано стъкло щеше да се пръсне навън върху улиците. Видя умиращи да се гърчат сред камъни и пламъци. И когато вече щяха да мислят, че всичко е свършило, дълго след последния изстрел, когато зората се промъкне на снопове през прашните дупки, за да освети спасителните екипи и лекарите, които щяха да ровят из развалините, взривните устройства с часовниците щяха да експлодират. Двете главни колони щяха да се разтърсят и да рухнат сред оглушителния рев на гранит и мрамор, гипс и бронз, дърво и бетон. Катедралата щеше да умре, тухла по тухла, камък по камък, колона по колона, стена след стена…
Морийн Малоун седеше напълно неподвижна на скамейката и гледаше как Хики изпраща съобщението. Обърна се към Харолд Бакстър:
— Мръсник!
Бакстър отмести очи от Хики.
— Е, това е негово право, нали? Но едва ли може да навреди. Особено ако е получено първото съобщение.
— Мисля, че не разбираш — каза тя. — Хората отвън все още вярват, че възможността да изпращаме сигнали е в наши ръце. Хики не им изпраща някоя псувня или нещо подобно. Той чете нашето съобщение и изпраща подвеждаща информация с нашите имена отдолу.
Бакстър погледна Хики и смисълът на думите й достигна до него.
— И само един Бог знае какво им казва. Нали виждаш, че е луд? Флин е образец на рационалност в сравнение с Хики.
— Хики не е луд — отвърна Бакстър. — Той е далеч по-опасен от обикновен смахнат.
Тя наведе очи към пода:
— И все пак не смятам да се извинявам, че направих опит.
— Не те карам да го правиш. Но следващият план трябва да бъде мой.
— Така ли? — Гласът й беше студен. — Мисля, че нямаме достатъчно време нито за твоя план, нито за широко дискутирания подходящ момент. В отговора му липсваше и следа от гняв.
— Дай ми само няколко минути. Мисля, че знам път за измъкване.
Бърк влезе във вътрешния офис, последван от инспектор Лангли. Един униформен полицай подаде на всеки от тях копие от разкодираното съобщение. Бърк седна до писалището на Шрьодер и го прочете. После огледа присъстващите — Шрьодер, комисар Рурк, Робърта Шпигел и Белини — постоянното ядро на Отчаяната дузина. Той и Лангли бяха прибавяни или изваждани от този състав, според промените в ситуацията. Капитан Белини вдигна очи от своето копие и заговори на комисар Рурк.
— Ако това е точно, мога да превзема катедралата с приемлив риск за живота на хората ми. Ако заложниците са в криптата, имат отличен шанс да оцелеят… макар че не мога да гарантирам нищо. — Отново погледна листа. — Изглежда обаче нямат особени шансове с фенианите. — Той се изправи. — Трябват ми още няколко часа, за да изработя план.
Бърк си спомни за твърдението на Морийн при вратата на ризницата. Дванайсет стрелци. Сега Мърфи съобщаваше, че са осем. Той погледна към Белини в отсрещния край на стаята.
— Ами ако не е точно? Белини отговори:
— Едва ли могат да направят голяма грешка. Те са умни хора, нали така? Могат да броят. Виж, не че горя от особено желание да го направя, но сега се чувствам малко по-спокоен.
Лангли се намеси.
— Не можем да изключим възможността едното или двете съобщения да са изпратени от фенианите. — Той сравни своето копие с по-раншното съобщение, което също държеше в ръка. — Нещо ме смущава. Нещо тук не е наред. Белини, като офицер от разузнаването, те съветвам да не вярваш на нито едно от тях.
Белини изглеждаше объркан.
— Но в такъв случай в какво положение ме поставя, по дяволите? В задънена улица!
Робърта Шпигел се намеси:
— Дали вярваме или не на което и да е от тези съобщения, всички в резиденцията на кардинала и в съседната стая четат второто и ще стигнат до свои собствени заключения. — Тя се обърна към Рурк: — Това оправдава изпреварващата атака, комисар.. Точно то се върти в главите им сега. — Обърна се към Белини: — Гответе се в най-кратък срок да осъществите нападение, капитан Белини.
Белини кимна занесено. Вратата се отвори и влезе монсеньор Даунс.
— Кой е искал да ме види?
Петимата мъже се спогледаха въпросително, после Робърта Шпигел се обади: