— Намерихте ли вече плановете на катедралата? Монсеньор поклати глава.
— Търсят тук и в сградата на епархията. Мисля, че никога не сме имали комплект в архива.
Комисар Рурк се обърна към Лангли:
— Докъде стигнахте с търсенето на архитекта, Гордън Стилуей?
Лангли запали цигара, като не бързаше да отговори. Най-сетне съобщи:
— Детективите са ходили в офиса му на източната Петдесет и трета. Намерили са го затворен, разбира се…
Рурк го прекъсна:
— Получихте ли прокурорско разрешение да влезете?
Лангли забеляза, че заместник-комисарят започваше да се държи началнически. До полунощ сигурно щеше да се опита и да издаде заповед. Лангли отговори:
— Всъщност някой вече е влизал без прокурорско разрешение. Няма планове на катедралата. Детективите търсят списък на работниците. Той очевидно също е изчезнал. Монсеньор Даунс прочисти гърлото си и се намеси:
— Не одобрявам нападението… но предполагам, то трябва да се планира… — погледна библиотеката: — Сред тези книги има пет, които представляват изследвания на катедралата в снимки. В някои от тях има планове, не толкова подробни, за да могат туристите да ги следват, когато се разхождат вътре. Снимките на интериора са много добри и може да са ви от полза.
Белини отиде до библиотеката и започна да оглежда лавиците. Бърк се изправи.
— Възможно е да има комплект от плановете в апартамента на Стилуей. Никой не вдига телефона, а детективът, който изпратихме, казва, че никой не отваря вратата. Отивам там.
Сега стана и Шрьодер:
— Не можеш да мърдаш оттук. Флин каза…
— Флин да върви на майната си. Робърта Шпигел се обади:
— Върви, лейтенант.
Лангли скъса страница от бележника си.
— Ето адреса. И не влизай незаконно. Монсеньор Даунс го предупреди:
— Ако намерите Гордън Стилуей, не забравяйте, той е възрастен човек. Не го карайте да се притеснява.
— Не правя нищо незаконно. И не притеснявам хората. Бърк се обърна и излезе в съседния офис. Тежък облак от синкав дим висеше над главите в препълнената с хора стая. Бърк си проби път до коридора и слезе по стълбите. Офисите на приземния етаж бяха пълни с униформени полицейски началници, които ръководеха операциите на открито. Той се приближи до някакъв капитан, застанал до бюро, и показа значката си.
— Имам нужда от дежурна полицейска кола с екип и някой маниак за шофьор.
Капитанът вдигна глава от картата.
— Така ли? Е, районът от другата страна на кордона е плътно наблъскан с хора и автомобили. Закъде толкова си се разбързал, лейтенант?
— Тремърси парк, веднага.
— Тогава трябва да идеш на „Лексингтън“.
— Мамка му! — Той грабна телефона и набра офиса на монсеньор. — Лангли, хеликоптерът още ли е на покрива на „Палас“? Добре, обади се и кажи да го приготвят за излитане.
Бърк излезе от енорийския дом. Пое студения ободряващ въздух и се почувства по-добре. Почти бе спряло да вали, но вятърът беше все още силен. Тръгна към празното кръстовище между Петдесет и първа и „Медисън“. Зловеща тишина бе надвиснала над осветените улици около катедралата. В далечината видя барикадите от дежурни полицейски коли, автобуси и камиони, които образуваха кордона. Снопове телефонни кабели оплитаха мокрите улици и тротоари. Виждаха се тъмните силуети на постовете пред полуосветените сгради. Войници от Националната гвардия минаваха натоварени в джипове, със стърчащи нагоре пушки. Чуваше се ревът на мегафони в студения зимен въздух. Полицаи с пушки охраняваха разчистения район. Бърк чуваше стъпките им да скърцат по заледената кора и собствените си забързани крачки. Докато вървеше, си мислеше за Белфаст, и макар че никога не бе ходил там, имаше чувството, че го познава. Вдигна яката си и тръгна още по-бързо.
От другата страна на Медисън самотна фигура на кон се движеше бавно срещу северния вятър. Той се взря в ездача, докато минаваше под улична лампа, и позна Бети Фостър. Изглежда не го забеляза и той продължи напред.
Вятърът спря и чу в далечината покрай кордона звуци от музика и песни. Не биваше да се отнема празникът на Ню Йорк. Бърк заобиколи задната страна на катедралата и приближи до резиденцията на кардинала. През едно дантелено перде на долния етаж видя хората от корпуса за бързо реагиране. Някакъв лейтенант ги инструктираше и Бърк забеляза черна дъска — „Трябва да се справим, момчета“. През друг прозорец на ъгъла видя елегантно облечени мъже и жени, между тях губернатора и кмета, които се бяха натрупали около студения бюфет. Не изглеждаха на хора, които се забавляват, но не изглеждаха и мрачни, като хората пред черната дъска. На пресечката Бърк се обърна и погледна през рамо осветената катедрала. Мека светлина минаваше през рисуваните прозорци и хвърляше цветни сенки върху побелелите улици. Беше спокойна картина, красива като пощенска картичка: Заледени клонки на голи липи и светещи пространства от чиста снежна покривка. Най-безметежното състояние, в което се е намирало някога това място — всичко наоколо разчистено от коли и хора…