Нещо, което беше не на място, привлече очите му и той погледна нагоре двете кули, от чиито развити вентилационни отвори струеше светлина. В северната кула — тази с камбанарията — видя движеща се сянка, самотна фигура, обикаляща от отвор на отвор, замръзнала, може би наежена и бдяща. В южната кула също имаше фигура, която стоеше неподвижна. Двама човека, по един във всяка кула — единствените очи, които гледаха навън от обсадената катедрала. Толкова много зависи от тях, помисли си Бърк. Надяваше се, че не са хора, които лесно се паникьосват.
Полицейският хеликоптер следваше „Лексингтън“ авеню на юг. Отдолу, забеляза Бърк, движението отново започваше да се оживява, ако това можеше да мине за оживено движение в Манхатън. Въртящите се сигнални лампи на всяко кръстовище показваха размерите на полицейската акция. Високите сгради от центъра на Манхатън се смениха с по-ниските от старата част на ~Гремърси парк и хеликоптерът се снижи.
Сега Бърк видя лампите на малкия частен парк, заобиколен с елегантни къщи. Посочи го и пилотът свали машината над откритото пространство. После включи светлините за кацане. Хеликоптерът се приземи на малка тревна площ и Бърк скочи долу. Тръгна бързо към високата ограда от ковано желязо. Разтърси решетката на голямата порта и установи, че е заключена. Няколко човека на тротоара от вътрешната страна го изгледаха подозрително. Бърк попита:
— Някой има ли ключ?
Никой не отговори. Бърк погледна между пръчките, хванал с ръце студеното желязо. Помисли си за портата на зоопарка тази сутрин, за клетката на маймуните, за решетъчната врата на ризницата и за всички затвори, които бе виждал. Сети се за Лонг Кеш и Кръмлин роуд, за Лубянка и Дахау. Мислеше, че на този свят има прекалено много решетки и прекалено много хора, които се гледат един друг през тях. Извика с внезапна и неочаквана ярост:
— Хайде, по дяволите! Кой има ключ? Възрастна елегантна жена пристъпи и извади красиво изработен ключ. Без да каже нито дума, тя отключи портата. Бърк се вмъкна бързо и грубо разблъска насъбралите се хора.
Приближи се до внушителна стара къща от другата страна на улицата и силно потропа на вратата. Отвори му някакъв полицай и той мина покрай него в малкото антре, като вдигаше значката си. Един-единствен цивилен полицай седеше на единствения стол и Бърк се представи накратко. Полицаят потисна прозявката си и отговори:
— Детектив Люис.
После се изправи неохотно. Бърк попита:
— Някакви новини за Стилуей? Детективът поклати глава.
— Получихте ли прокурорско разрешение за влизане? — Не.
Бърк се заизкачва по стъпалата. Когато беше новобранец, един стар полицай му бе казал: „Всички живеят на последния етаж. Обират всички на последния етаж. Всички полудяват на последния етаж. И всички умират на последния етаж“.
Бърк стигна до последния, четвърти етаж. От онова, което някога вероятно е било помещения за прислугата, бяха направени два апартамента. Намери вратата на Стилуей и натисна звънеца. Зад него по стълбите се изкачи детективът.
— Няма никой.
— Не е нужно да си Шерлок Холмс.
Бърк погледна трите вертикално разположени цилиндъра на заключалката, които бяха твърде различни — от много стар, до най-съвременен. Те показваха как с всяко изминало десетилетие нараства страхът. Обърна се към детектива:
— Искаш ли да опиташ рамото си в това? — Не.
— И аз. — Бърк се приближи до тясно стълбище зад малка вратичка. — Стой тук.
Изкачи стълбището и излезе на покрива, после се спусна по задния противопожарен изход и спря до прозореца на Стилуей.
Апартаментът бе тъмен, с изключение на жълтата светлинка на радиочасовника. На прозореца нямаше решетка и Бърк извади пистолета си. Счупи старото стъкло над заключалката. Бръкна вътре, освободи куката и вдигна прозореца. Скочи в стаята и се отдалечи от прозореца, хванал с две ръце пистолета пред себе си.
Затаи дъх и се ослуша. Очите му привикнаха към тъмнината и започна да различава сенки и форми. Нищо не помръдваше, нищо не дишаше, нищо не миришеше. Нямаше нищо, което да иска да го убие, и той усети, че тук не е убит никой. Бърк се изправи, намери лампа и я светна. Големият тавански апартамент беше в ярък контраст със света наоколо. Чисто бели стени, вградени лампи, тръбна мебел. Тайният модерен свят на архитект, който се занимаваше с реставрации на готически сгради. Срамота, Гордън Стилуей!